— Едва ли от чувство за приличие — промълви тя.
Той поклати глава и вдигна ръката в ръкавица.
— Въпреки че бях на път да загубя съзнание, цялото ми тяло пламна. Войниците, които ме държаха, бяха убити мигновено. Също и ковачът. Той държеше метален инструмент, който отведе заряда право в тялото му.
Тя затвори очи за кратко.
— Какво стана после?
— Изтъркалях се настрани и повърнах, после се довлачих до изхода. Целият лагер ме наблюдаваше смълчан. Дори баща ми не ми препречи пътя, нито пък каза нещо. — Ви притисна леко ръка между краката си, припомняйки си неописуемата болка. — Подът на пещерата беше покрит с пепел, която съдържаше различни минерали, вероятно в това число и сол. Раната се затвори и кървенето спря, но така се сдобих с белезите.
— Толкова… съжалявам. — Тя протегна ръка, сякаш се опитваше да го докосне, но после я отпусна. — Чудо е, че си оцелял.
— Едва се справих през първата нощ. Беше много студено. Наложи се да използвам клон, за да се подпирам, докато вървя. Придвижих се възможно най-далече без определена посока. Накрая припаднах. Имах воля, но тялото ми не издържа. Бях загубил кръв, а болката беше умопомрачителна. Цивилни от моята раса ме откриха точно преди изгрева. Прибраха ме, но само за ден. Предупрежденията… — Той потупа слепоочието си. — Предупрежденията постигнаха точно това, което баща ми целеше. Превърнаха ме в плашило, от което всички се бояха. Тръгнах си след падането на нощта. Скитах се сам с години. Известно време се хранех от хора, но това не ме поддържаше за дълго. Около век по-късно се озовах в Италия. Работех като главорез за търговец, който въртеше търговия с хора. Във Венеция срещнах уличници от моя вид, които ми позволиха да се храня от тях.
— Толкова самотен. — Джейн притисна ръка към гърлото си. — Сигурно си се чувствал ужасно самотен.
— Не точно. Не исках никого до себе си. Работих за търговеца около десет години и после една нощ в Рим се натъкнах на лесър, който се опитваше да убие една жена-вампир. Видях му сметката, но не защото ме беше грижа за жената. Беше… Беше заради сина й. Той наблюдаваше скрит в сенките на тъмната улица, свит до една количка. Беше претранс, при това млад. Всъщност видях първо него. Едва после забелязах какво се случва от другата страна на улицата. Помислих си за моята собствена майка. Или поне за образа, който си бях създал за нея. Реших, че не мога да оставя това малко момче да гледа как жената, която го е родила, ще бъде убита.
— Майката умря ли?
Той примигна.
— С нея беше свършено, когато стигнах. Беше изгубила много кръв от рана на врата си. Но те уверявам, лесъра го накълцах на парчета. Не знаех какво да правя с хлапето. Отидох при онзи, за когото работех, и той ме свърза с негови приятели, които го прибраха. — Ви се засмя. — Оказа се, че умрялата майка била провалила се Избраница, а въпросният претранс впоследствие стана баща на Тормент. Светът ни е малък. Разчу се, че съм спасил дете с потекло на воин и Дариъс ме откри и ме представи на Рот. С Ди ме свързваше нещо специално, и той беше единственият, на когото бих обърнал някакво внимание по онова време. Когато срещнах Рот, той нямаше никакво намерение да става крал. Мразеше каквото и да било обвързване не по-малко от мен и затова си паснахме. Бях приет в Братството и оттам нататък ти е ясно.
В последвалата тишина той можеше само да предполага какво се върти в главата й и мисълта, че вероятно изпитва съжаление към него, го накара да иска да направи нещо, за да докаже, че е силен.
Като например да повдигне автомобил с голи ръце.
Но вместо да започне да се държи състрадателно, с което да го накара да се чувства още по-зле, тя се огледа наоколо, въпреки че той знаеше, че не може да види нищо, освен двете запалени свещи.
— А това място… Какво означава то за теб?
— Нищо. Нищо повече от всяко друго.
— Тогава защо сме тук?
Ви усети пробождане в сърцето.
По дяволите… Стоеше тук с нея и не беше сигурен, че ще може да вкара плана си в действие сега, след като беше излял душата си.
29.
Докато Джейн чакаше Ви да заговори, й се прииска да обвие ръце около него. Искаше да го залее с поредица от откровени и напълно безсмислени думи. Искаше да разбере дали баща му е умрял в мъки, както се надяваше да се е случило с мръсника.
Мълчанието продължи и тя каза:
— Не знам дали това ще помогне… Сигурно няма, но трябва да ти кажа нещо. Не мога да понасям овесени ядки. И до ден-днешен ми се повдига от тях. — Молеше се да не каже нещо не на място. — Нормално е, че още страдаш след всичко, което ти е било причинено. С всеки би било така. Това не те прави слаб. Бил си жестоко осакатен от някой, който е трябвало да те защитава и подкрепя. Това, че още си на крака, е чудо. И затова те уважавам.