— Нищо ли няма да помня? — попита тя рязко.
Той добави още малко какао и го разбърка с лъжичката, загледан как се разтваря в млякото. Не можеше да отговори. Просто не можеше да го изрече.
— Нищо ли? — подкани го тя.
— Доколкото съм наясно, от време на време може да имаш някакво усещане, предизвикано от предмет или мирис, но няма да можеш да го определиш. — Той топна показалеца си, за да провери температурата, после го облиза и продължи да бърка. — Вероятно ще имаш неясни сънища, защото съзнанието ти е много силно.
— Ами пропуснатият уикенд?
— Няма да го чувстваш като пропуснат.
— Как е възможно?
— Ще го заместя с друг.
Тя не продължи с въпросите и той хвърли поглед през рамо. Стоеше пред хладилника, обвила ръце около себе си, а очите й блестяха.
По дяволите. Добре, променяше си решението. Не искаше тя да се чувства чак толкова зле. Би направил всичко, за да не разбива сърцето й.
И имаше властта да го предотврати.
Вкуси това, което се канеше да сервира, остана доволен от температурата и изключи котлона. Докато изсипваше течността в чашата, нежното й бълбукане обещаваше успокоение и удовлетвореност за неговата жена. Занесе й я и когато тя не посегна да я вземе, се протегна и хвана едната й ръка. Пое от него горещото какао само защото той я принуди, но не отпи. Притисна чашата към гърдите си, обхванала я плътно с длан.
— Не искам да си тръгваш — прошепна тя с болка и сълзи, звучащи в гласа й.
Той постави голата си длан върху бузата й и почувства топлината и мекотата на лицето й. Знаеше, че когато си тръгне, ще остави проклетото си сърце при нея. Разбира се, то щеше да продължи да бие в гърдите му и да движи кръвта му, но отсега нататък щеше да е просто механична функция.
Я стига! Винаги е било така. Тя просто успя за кратко да му вдъхне живот.
Придърпа я в прегръдките си и опря брадичка в главата й. Вече никога нямаше да му се случи да подуши мириса на какао и да не помисли за нея.
Точно когато затвори очи, почувства тръпки да пробягват по гръбнака му, достигнаха до тила и завършиха в основата на челюстта му. Слънцето изгряваше и тялото му напомняше, че тръгването му вече не е в бъдещето, а в настоящето… в непосредственото настояще.
Отдели я от себе си и притисна устните си в нейните.
— Обичам те. И ще продължа да те обичам дори когато не знаеш за съществуването ми.
Миглите й затрептяха в опит да спре сълзите, но те бяха прекалено много, че да ги задържи. Той обърса лицето й с палец.
— Ви… аз…
Той изчака за секунда. Тя не продължи, той хвана брадичката й и се загледа в очите й.
— О, боже, ще го направиш — каза тя. — Ти ще…
31.
Джейн примигна и погледна към чашата с какао, която държеше. Нещо капеше в нея. Боже… По лицето й се стичаха сълзи, падаха в чашата и мокреха ризата й. Цялото й тяло трепереше. Коленете й бяха омекнали, а болката в гърдите й беше нетърпима. По някаква налудничава причина искаше да се свие на пода и да вие.
Изтри бузите си и огледа кухнята. На плота имаше мляко, кутия с какао и лъжица. От тенджерата на печката се вдигаше пара. Шкафът вляво не беше напълно затворен. Не можеше да си спомни да е вадила от там каквото и да било, нито пък да е приготвяла какаото в чашата, но пък, от друга страна, това беше често срещано при повтарящи се, обичайни действия. Съзнанието ти се изключва.
Какво беше това, по дяволите? През прозореца, намиращ се от другата страна на къта за хранене, тя видя, че някой стои пред самия й апартамент. Мъж. Огромен мъж. Беше застанал извън светлината, хвърляна от уличната лампа, и не можеше да види лицето му, но знаеше, че се взира в нея.
Без видима причина сълзите й заваляха като порой. И стана още по-зле, когато непознатият мъж се обърна и тръгна по улицата.
Джейн захвърли чашата на плота и изхвърча от кухнята. Трябваше да го настигне. Трябваше да го спре.
Когато стигна до вратата, нетърпимо главоболие я повали на пода, сякаш някой я беше препънал. Просна се на студените бели плочки в коридора, после се завъртя на една страна, впила пръсти в слепоочията си, и изохка.
Лежа Бог знае колко време така, като дишаше дълбоко и се молеше болката да отслабне. Когато накрая това се случи, тя повдигна горната част на тялото си от пода и се протегна към входната врата. Чудеше се дали не е претърпяла инсулт, но не беше забелязала значително нарушение на зрението. Просто едно ужасно, връхлетяло я светкавично главоболие.