Ама че неловка ситуация се получи.
Джон седеше на една пейка в помещението с щангите и наблюдаваше как Зейдист прави упражнения за бицепси. Огромните метални тежести издаваха лек дрънчащ звук при движението им нагоре-надолу и това беше единственият шум. Още не бяха говорили. Чувстваше се като на някоя от разходките им, само че без дърветата. Разговорът обаче предстоеше. Джон го усещаше.
Зи сложи тежестите на постелката и избърса лицето си. Голите му гърди лъщяха. Зърната му се повдигаха и спадаха, докато дишаше.
Погледна към него с жълтите си очи.
Започва се, помисли си Джон.
— Преобразяването ти…
Добре… Явно щяха да преминат заобиколно към случая с лесърите.
— Какво за него? — попита с жестове.
— Как се чувстваш?
— Добре. Нестабилен. Различен. — Той вдигна рамене. — Нали знаеш как, като си режеш ноктите, после имаш странно усещане в пръстите за около ден. Стават суперчувствителни. Нещо такова, но по цялото тяло.
Какви ги дрънкаше? Зи беше преминал през промяната. Знаеше какво е усещането след това.
Зейдист остави кърпата и взе тежестите за втората серия упражнения.
— Имаш ли някакви физически проблеми?
— Не, доколкото знам.
Зи закова поглед в постелката, докато редуваше лявата и дясната си ръка. Ляво. Дясно. Ляво. Изглеждаше странно, че такива масивни тежести могат да издават такъв нежен звук.
— Лейла се яви да докладва.
По дяволите.
— Какво каза?
Само дано не за случилото се под душа…
— Каза, че не сте правили секс. Макар по всичко да личало, че в някакъв момент си го искал.
Джон сякаш загуби връзка с мозъка си и продължи безцелно да следи тренировката на Зи. Дясно. Ляво. Дясно. Ляво.
— Кой знае за това?
— Рот и аз. Никой друг. На другите не им е работа да знаят. Заговорих за това, в случай че имаш някакъв физически проблем и ти е нужен преглед.
Джон се изправи и закрачи тромаво наоколо. Ръцете и краката му бяха отпуснати, а балансът му беше като на пияница.
— Защо си спрял, Джон?
Погледна към брата, готов да даде някакъв неясен отговор, в смисъл че няма нищо сериозно, но осъзна, че не може да го направи.
Очите на Зи издаваха, че е наясно.
Дявол да го вземе. Хавърс се беше раздрънкал. По време на терапевтичните сеанси в клиниката Джон беше говорил за случилото му се на онези стълбища и сега казаното беше излязло наяве.
— Знаеш — разгневено жестикулира Джон. — Знаеш, нали така!
— Да, знам.
— Шибаният терапевт ми каза, че е поверително.
— Копие от медицинския ти картон беше пратено тук, когато започна програмата. Това е стандартна процедура за всички обучаващи се, в случай че нещо стане в залата или ако преобразяването започне.
— Кой е чел досието ми?
— Само аз. Никой друг няма да го направи. Дори не и Рот. Заключено е и единствено аз знам къде е.
Джон се отпусна. Поне това беше някаква утеха.
— Кога го прочете!
— Преди около седмица, когато усетих, че преобразяването ти ще настъпи всеки момент.
— Какво… Какво пише вътре?
— Общо взето, всичко.
Мамка му.
— Затова не искаш да идеш в клиниката на Хавърс, нали? — Зи отново остави тежестите. — Мислиш, че той ще те въвлече в поредната терапия.
— Не обичам да говоря за това.
— Не те виня. Не те моля да го правиш.
На лицето на Джон се появи лека усмивка.
— Няма да тръгнеш да ме убеждаваш в разни глупости като например: за теб ще е полезно да споделиш?
— Не. Аз самият не си падам по приказките. Не мога да ги препоръчвам на друг. — Зи се наклони напред и опря лакти в коленете си. — Ето каква е работата, Джон. Исках само да те уверя, че досието ти няма да попадне в други ръце. Дори някой да поиска да го види, няма да позволя. Ако трябва, ще изгоря проклетото нещо.
Джон преглътна буцата, заседнала в гърлото му. Със сковани пръсти изписа:
— Благодаря ти.
— Рот искаше да обсъдя с теб случилото се с Лейла, защото се тревожеше, че може да има някакъв проблем в резултат на преобразяването. Ще му кажа, че си бил нервен и това е единствената причина. Става ли?