Джон кимна.
— Мастурбира ли вече?
Джон се изчерви от върха на главата до петите си и помисли, че ще припадне. Докато преценяваше разстоянието до пода, което му се видя огромно, реши, че мястото е подходящо да се срине. Много постелки, на които да се приземи.
— Направи ли го?
Той бавно поклати глава.
— Направи го веднъж, за да се увериш, че няма някакъв проблем. — Зи се изправи, попи тялото си с кърпа и облече ризата си. — Допускам, че ще се заемеш с това през следващите двайсет и четири часа. Няма да питам за резултата. Ако не кажеш нищо, ще приема, че всичко е точно. Ако не е така, ела при мен и ще намерим решение. Разбрахме ли се?
Не съвсем. Ами ако не може да го направи?
— Предполагам.
— Едно последно нещо. Става дума за пистолета и лесъра.
Мамка му. Главата му вече се въртеше, а сега трябваше да се обяснява и за деветмилиметровия. Вдигна ръце, за да започне да се извинява…
— Не ме е грижа, че си носил оръжие. Всъщност искам да си въоръжен, когато ходиш в „Зироу Сам“.
Джон погледна към брата смаяно.
— Против правилата е.
— Приличам ли на някой, който се тревожи от такова нещо?
Джон се усмихна леко.
— Всъщност, не.
— Ако пътищата ви с онези убийци се пресекат, отново постъпи по същия начин. Научих, че си се държал впечатляващо, и съм горд, че си се застъпил за приятелите си.
Джон се изчерви, а сърцето затрептя в гърдите му. Нищо на този свят, освен завръщането на Тормент, не би го направило по-щастлив.
— Предполагам, че си научил с какво съм ангажирал Блейлок. С личната ти карта, писмото, и това, че трябва да ходиш само в „Зироу Сам“.
Джон кимна.
— Искам да продължиш да посещаваш този клуб, в случай че излизаш в центъра, поне още един месец, докато заякнеш. И въпреки че искам да те потупам по рамото за случилото се снощи, забранявам да ходиш на лов за лесъри. Ако чуя, че си го направил, ще те накажа като някой дванайсетгодишен. Предстоят ти много тренировки, а и още не си наясно как да управляваш тялото си. Ако тръгнеш да се перчиш наоколо и допуснеш да те убият, много ще се ядосам. Искам да ми дадеш думата си, Джон. Сега. Недей да тръгваш след тези мръсници, докато не кажа, че си готов. Ясно ли е?
Джон пое дълбоко въздух и се опита да се сети за най-сериозната клетва, която можеше да предложи. Нищо не му се стори достатъчно и накрая изписа:
— Кълна се, че няма да ловувам.
— Добре. Свършихме за тази вечер. Върви да почиваш. — Зи се обърна, а Джон подсвирна, за да привлече вниманието. Братът погледна през рамо. — Да?
Джон трябваше да се насили, за да изпише с пръсти онова, което се въртеше в главата му… Защото се съмняваше, че има кураж да го направи.
— Мнението ти за мен развали ли се? Заради случилото се в миналото… Нали разбираш? На онези стълби? Бъди откровен.
Зи мигна веднъж. Два пъти. После и трети път. С изненадващо тънък глас произнесе:
— За нищо на света. Вината не е била твоя и не си го заслужавал. Чу ли ме? Вината не е твоя.
Джон примигна заради напиращите сълзи и му се наложи да отклони поглед. Разгледа огромното си тяло. Без никаква причина се почувства по-нисък отвсякога, въпреки че подът беше толкова далече под него.
— Джон — настоя Зи, — нали ме чу? Вината не е твоя. И не си го заслужавал.
Джон не знаеше какво да отговори и само сви рамене. После изписа:
— Отново ти благодаря, че не си споделил с никого. И за това, че не ме накара да говоря.
Зи не каза нищо и това го накара да погледне към него. Отстъпи крачка назад.
Лицето на Зейдист беше напълно променено. И не само защото очите му бяха станали черни. Костите му изглеждаха по-отчетливи, кожата — по-опъната, белегът му беше шокиращо очебиен. От тялото му се излъчваше студенина, която превърна помещението във фризер.
— Никой не бива да губи невинността си насилствено. Но ако това стане? Всеки има право да избере как да се справи с преживяното. Ако не искаш да изречеш никога нито дума по въпроса, няма да ме видиш да си отворя устата на тази тема.
Зи свърши да говори. Температурата беше започнала да се нормализира, когато затвори вратата.