Чудесно. Щом не искаше да му разкаже за тъпото интервю в „Кълъмбия“, той щеше да се обърне директно към източника. Щеше лично да се обади на шефа на хирургията. Познаваше егото на бившия си ментор и не се съмняваше, че той ще сподели подробности на драго сърце, но пък щеше да го върти на шиш над бавен огън.
Мани се завъртя, натисна десет бутона и зачака, като почукваше с писалката си „Монблан“ по попивателната преса.
Когато насреща вдигнаха, не си направи труда да поздрави.
— Фолчек, ти, агресивен мръснико.
Кен Фолчек се засмя.
— Манело, умееш да подбираш думите и като се има предвид, че съм ти бил преподавател, съм особено шокиран.
— Как е животът на бавни обороти, старче?
— Много добре. Кажи ми, моето момче, вече допуснаха ли те до нещо по-сериозно?
— Готов съм да ти подменя бедрената става по всяко време, ако вече ти е дошъл до гуша бастуна.
Това, разбира се, бяха пълни глупости. Шейсет и две годишният Кен Фолчек беше в чудесна форма и не отстъпваше по нищо на Мани. Двамата се разбираха добре още от времето, когато Мани се беше включил в програмата му за обучение преди петнайсет години.
— При цялото ми уважение към по-възрастните, защо се опитваш да придърпаш травматологичния ми хирург и какво е мнението ти за нея?
Последва кратка пауза.
— За какво говориш? В четвъртък мъжки глас е оставил съобщение, че иска да отмени уговорката. Реших, че сега се обаждаш, за да злорадстваш, задето тя ми отказва и ти можеш да я задържиш.
Неприятно усещане се прокрадна в тила на Манело. Сякаш някой беше запратил по него шепа студена кал. Запази гласа си спокоен.
— Я стига. Бих ли постъпил така?
— И още как. Аз съм те обучавал, нали помниш? Лошите ти навици са от мен.
— Само професионалните. Научи ли името на обадилия се?
— Не. Реших, че е неин асистент. Във всеки случай, не си бил ти. Познавам гласа ти, а и човекът беше любезен.
Мани преглътна тежко. Трябваше да приключи с този разговор на мига. Къде ли беше Джейн?
— Манело, да приема ли, че ще я задържиш?
— Нека сме реалисти. Мога да й предложа много. — Включваше и себе си.
— Но не и поста на завеждащ отделение.
В момента всички тези глупости, свързани с болничната управа, нямаха никакво значение. По всичко личеше, че Джейн е изчезнала безследно и той трябваше да я открие.
Секретарката му подаде глава през вратата точно навреме.
— Извинете.
— Не, почакай. Фалчек, трябва да приключвам. — Затвори, преди Кен да е успял да каже „дочуване“, и мигом започна да набира номера на Джейн. — Трябва да проведа телефонен…
— Доктор Уиткъм се обади, че е болна.
Мани вдигна поглед от телефона.
— С нея ли говори? Тя лично ли се обади?
Секретарката му го погледна леко озадачена.
— Разбира се. Не се е чувствала добре през целия уикенд. Голдбърг ще поеме случаите й днес и ще покрие Улея. Добре ли сте?
Мани постави слушалката на мястото й и кимна, въпреки че се почувства замаян. При мисълта, че нещо може да се е случило с Джейн, кръвта във вените му се бе разредила като вода.
— Сигурен ли сте, доктор Манело?
— Да, добре съм. Благодаря, че ме уведоми за Уиткъм. — Изправи се и подът под него леко се разлюля. — След час влизам в операция, така че ще отида да хапна. Има ли още нещо за мен?
Секретарката му обсъди още няколко проблема с него и излезе. Вратата се затвори и Мани потъна обратно в стола си. Трябваше да подреди мислите в главата си. Джейн Уиткъм му бе влязла под кожата, но облекчението, което беше изпитал, когато научи, че нищо не й се е случило, го изненада. Добре. Трябваше да се нахрани.
Нареди си да се стегне, изправи се и грабна куп молби за работа на стажантски места, които да прочете в закусвалнята. Докато ги взимаше, нещо падна от бюрото. Той се наведе да го вдигне и се намръщи. Беше принтирана снимка на сърце… шесткамерно.
Нещо се прокрадна в съзнанието на Мани като неясна сянка. Някаква мисъл беше на път да се избистри. Спомен, който се мъчеше да изплува. В следващия момент го прониза остра болка в слепоочията. Изруга, като се чудеше откъде се беше появила тази снимка, и погледна към датата и часа, изписани отдолу. Направена бе тук, в неговата сграда, в неговата операционна и беше отпечатана в собствения му кабинет. Принтерът му винаги оставяше мастило в долния ляв ъгъл и въпросното петно фигурираше на хартията. Обърна се към компютъра си и прегледа файловете. Такава снимка не съществуваше. Погледна часовника си. Нямаше време да продължи да се рови, защото наистина трябваше да се нахрани, преди да започне да оперира.