Вишъс спря в средата на тунела.
Отвори уста.
И крещя, докато гласът му не пресекна.
34.
При преминаването си от другата страна, Вишъс и Фюри се материализираха в бял двор, ограден с аркада, носена от коринтски колони. В центъра имаше бял мраморен фонтан, от който бликаше кристалночиста вода, стичаща се в дълбоко бяло езерце. В далечния ъгъл върху бяло дърво с бели цветове бяха накацали пойни птички в цветовете на дъгата. Изглеждаха като украса върху глазура на торта. Нежните песни на сипките и синигерчетата бяха в хармония със звънтящото ромолене на шадравана, сякаш композирани в една и съща тоналност на радостта.
— Воини — прозвуча гласът на Скрайб Върджин зад Ви и накара кожата му да настръхне. — Коленичете и ще ви поздравя.
Ви нареди на коленете си да го послушат и след миг те се превиха като ръждясали крака на сгъваема масичка. Фюри, от друга страна, не показваше никакви признаци на схващане и коленичи плавно.
Но на него не му се налагаше да пълзи пред майка, която презира.
— Фюри, син на Агъни, как се чувстваш?
Братът отговори на Древния език с идеално премерен глас.
— Чувствам се добре. Явявам се изпълнен с искрена преданост и открито сърце.
Скрайб Върджин се засмя.
— Уместен поздрав, поднесен по подходящ начин. Прекрасно от твоя страна. И със сигурност повече, отколкото ще получа от сина си.
Ви по-скоро почувства, отколкото видя, как Фюри извърна рязко глава към него. О, съжалявам, помисли си, явно съм забравил да спомена тази мила малка подробност, братко.
Скрайб Върджин се доближи.
— Значи синът ми не ти е казал чий потомък е? Чудя се дали от чувство за благоприличие. Вероятно от загриженост към общоприетото мнение за така нареченото ми девствено съществуване. Това е причината, нали, Вишъс, син на Блъдлетър?
Ви вдигна поглед, въпреки че не му беше дадено разрешение да го направи.
— Или може би просто отказвам да го приема.
Тя очакваше тъкмо такъв отговор от него и той чувстваше, че е така не защото беше прочела мислите му, а защото на определено ниво двамата бяха много сходни. Бяха едно цяло въпреки пространството и въздуха между тях.
— Неохотата ти да приемеш синовната си връзка с мен не променя нищо — произнесе тя с твърд глас. — Миналото си остава на страниците на книгата, дори никой да не я отвори. Каквото го има, има го.
Без позволение Ви се изправи пред покритото с качулка лице на майка си. Очи в очи. Сила срещу сила.
Фюри беше пребледнял като стена. Но какво значение имаше? Така тъкмо пасваше на околната обстановка. А и Скрайб Върджин не би изпържила бъдещия Примейл или пък скъпоценното си синче. Нямаше начин. Така че не го беше грижа.
— Да приключваме с това, мамо. Искам да се върна обратно към нормалния си живот…
Ви се озова проснат по гръб и без дъх със скоростта на едно мигване. Въпреки че върху него нямаше нищо и тялото му не беше притиснато от каквото и да било, той имаше чувството, че на гърдите му лежи пиано. Очите му изскочиха и той се бореше да вкара в дробовете си малко въздух, а Скрайб Върджин се понесе към него. Качулката й от само себе си се повдигна и тя се втренчи надолу към него с отегчено изражение на призрачното си светещо лице.
— Искам думата ти, че ще покажеш респект към мен, докато сме в присъствието на моите Избраници. Признавам, че имаш право на известна свобода, но няма да се поколебая да ти определя много по-лошо бъдеще от това, което искаш да захвърлиш, ако го демонстрираш публично. Съгласен ли си?
Съгласен? Съгласен? Това изискваше наличието на свободна воля, а от всичко, което беше научил през живота си, повече от ясно бе, че той нямаше право на такава.
Майната й.
Вишъс издиша бавно. Отпусна мускулите си. И прие задушаването.
Не откъсваше поглед от нея… когато започна да умира.
Около минута след началото на наложеното от самия него задушаване автономната му нервна система започна да се бунтува. Дробовете пулсираха в гърдите му в опит да получат някакъв кислород. Той стегна челюстите си, стисна плътно устни, блокира гърлото си, така че да потисне инстинкта да поеме въздух.
— О, боже — промълви Фюри с треперещ глас.
Паренето в белите дробове изпълни цялото му тяло. Зрението му се замъгли, а мускулите му затрепериха в битката между волята му и биологичната необходимост да диша. Вече не воюваше толкова с майка си, колкото се бореше да получи това, което желаеше — покой. Без Джейн в живота му смъртта наистина беше единствения изход.