35.
Когато Кормия се съвзе, лежеше просната по гръб, все още облечена в робата и с глава, скрита под качулката. Като че вече не се намираше на дъската, към която я бяха привързали. Не… не беше на…
Изведнъж си припомни всичко. Примейлът беше спрял церемонията и я беше освободил. Страховит вятър се беше извил в амфитеатъра. Братът и Скрайб Върджин започнаха да се карат.
В този момент Кормия беше припаднала и беше пропуснала последвалото. Какво се беше случило с Примейла? Със сигурност не бе оцелял, защото никой не се противопоставя на Скрайб Върджин.
— Искаш ли да съблечеш нещо от това? — разнесе се твърд мъжки глас.
Усети страх да пълзи по гръбнака й. Милостива Върджин, беше останал тук.
Инстинктивно се сви на кълбо, за да се защити.
— Отпусни се. Нищо няма да ти направя.
Съдейки по суровия му тон, не можеше да вярва и на дума от казаното. Всяка произнесена от него сричка излъчваше гняв и това превръщаше думите в смъртоносни ножове. Не можеше да види тялото му, но долавяше неизмеримата му мощ. Той наистина беше воинът, син на Блъдлетър.
— Ще ти махна качулката, за да можеш да дишаш. Съгласна ли си?
Тя се опита да се отдалечи от него. Опита се да изпълзи, но дрехата се оплете около нея и не й позволи.
— Спри се. Опитвам се да ти помогна.
Тя замръзна на място, когато той посегна към нея. Очакваше да бъде бита, но вместо това той отвърза горните две връзки и повдигна качулката.
Чист въздух обгърна лицето й през тънкия воал. Като изискано ястие за някой прегладнял, но тя не можеше да му се наслади. Тялото й беше напрегнато, очите плътно затворени, а устата й се изкриви в гримаса. Подготви се за онова, което щеше да последва.
Нищо не се случи. Все още беше там… тя долавяше страховития му аромат… И все пак той не я докосна, нито каза нещо повече.
Чу стържещ звук и вдишване. После подуши остра миризма на дим. Нещо подобно на тамян.
— Отвори очи — долетя властният му глас.
Тя повдигна клепачи и примигна. Беше на сцената на амфитеатъра с лице към празния златен трон и бялата пътека, стелеща се нагоре по хълма.
Към нея приближиха тежки стъпки.
Ето го и него. Извисяващ се над нея, по-голям от всяко живо същество, което беше виждала. Светлите му очи и суровото му лице излъчваха такава студенина, че тя се отдръпна.
Сложи в устата си нещо като тънка бяла ролка и вдиша. Когато заговори, от устата му излезе дим.
— Обясних ти. Няма да те нараня. Как се казваш?
Със сковано гърло тя произнесе дрезгаво:
— Избраница.
— Казваш ми каква си — тросна се той. — Аз искам да знам името ти. Твоето име.
Беше ли му позволено да я пита това? Но къде й бе умът? Той можеше да прави каквото пожелае. Той бе Примейлът.
— К-к-кормия.
— Кормия. — Той отново вдиша от бялото нещо, а оранжевото връхче заблестя ярко. — Чуй ме. Не се страхувай, Кормия. Ясно ли е?
— Вие… — Тя замлъкна. Не беше сигурна дали може да му задава въпроси, но трябваше да знае. — Вие бог ли сте?
Той сключи черни вежди над белезникавите си очи.
— По дяволите, не.
— Тогава как…
— Говори по-високо. Не те чувам.
Подчинявайки се, тя се опита да усили гласа си.
— Тогава как така се противопоставихте на Скрайб Върджин? — Той се смръщи и тя побърза да се извини. — Не исках да ви обидя.
— Няма значение. Кормия, не искаш да участваш в свързването с мен, нали? — Тя не каза нищо и той стисна устни нетърпеливо. — Отговори ми.
Тя отвори уста, но от там не излезе нищо.
— О, за бога. — Той прекара облечената си в ръкавица ръка през тъмната си коса и започна да крачи наоколо.
Със сигурност беше някакъв вид божество. Изглеждаше толкова яростен, че тя не би се учудила, ако призовеше светкавици от небето.
Той спря и се надвеси над нея.
— Вече ти казах, че няма да те нараня. За какво ме мислиш? За чудовище ли?
— Никога не съм виждала мъж преди — пророни тя. — Не знам какво представлявате.
Той замръзна на мястото си.
Джейн се събуди само защото чу гаражната врата да проскърцва, от апартамента вляво на нейния се чуваше хленчене на висок глас. Тя се претърколи, за да погледне часовника. Пет следобед. Беше проспала по-голямата част от деня.