Полупроспала. През повечето време се намираше в състояние на полусън. Такъв, в който образите не бяха съвсем ясни и замъглеността им я измъчваше. Някак беше замесен мъж. Огромен мъж, когото чувстваше близък и в същото време напълно неземен. Не можеше да види лицето му, но разпознаваше миризмата му — наситена и близка, усещаше я в ноздрите си, по цялото си тяло.
Смазващото главоболие я завладя отново и тя прогони мислите си, както би захвърлила горещ ръжен, ако го хване за погрешната страна. За щастие поне болката в очите й беше намаляла.
При шума от автомобил тя повдигна глава от възглавницата. През прозореца до леглото видя миниван, паркиран на съседната алея. Имаше нов наемател и тя искрено се надяваше да не е семейство. Стените между отделните жилища не бяха така тънки, както вътрешните стени, но все пак не бяха с дебелината на банков трезор. А никак не й беше до пищящи деца.
Седна и се почувства адски скапана, даваща нов смисъл на понятието „боклук“. Гърдите я боляха свирепо, но едва ли беше нещо мускулно. Размърда се в леглото. Струваше й се, че и преди се е чувствала така, но не можеше да си спомни кога и къде.
Взимането на душ щеше да е изпитание. Дори стигането до банята беше мисия. Добрата новина бе, че сапунът и водата донякъде я съживиха и изглеждаше, сякаш стомахът й е склонен на някаква храна. Остави косата си да изсъхне от само себе си, слезе по стълбите и включи кафе машината. Планът й беше да сложи малко ред в главата си и да проведе няколко телефонни разговора. Каквото и да се случеше, на другия ден щеше да работи и искаше да изясни някои неща, преди да се появи в болницата.
Влезе в дневната с чаша в ръка и седна на дивана. Стисна я между дланите си с надеждата, че Капитан Кофеин ще й дойде на помощ и ще я превърне отново в човешко същество. Погледна към облечените в копринен плат възглавнички и примигна. Бяха същите, които майка й беше приглаждала така често, тези, служили й за барометър дали всичко у дома е наред, или не, и Джейн се почуди кога за последно ги е използвала, за да седне върху тях. Вероятно никога. Като нищо последните, седели на тях, са били родителите й.
Не, сигурно някой гост. Родителите й винаги се настаняваха на комплект съответстващи си столове в библиотеката. Баща й — отдясно с лула и вестник, а майка й — отляво с гоблен в скута си. Двамата бяха като излезли от музея с восъчни фигури на мадам Тюсо, от изложба на благоденстващи двойки, които никога не говорят помежду си.
Джейн се замисли за празненствата, които бяха устройвали. Всички тези хора, кръжащи из голямата колониална къща, униформена прислуга, сервираща палачинки с пълнеж от гъбен пастет. Гостите винаги бяха едни и същи, също така разговорите, коктейлните черни рокли и костюмите. Единствената разлика беше в сезоните и ритмичността беше нарушена единствено след смъртта на Хана. След погребението соаретата бяха прекратени за около шест месеца по нареждане на баща й, но после всичко започна отново. Готова или не, партитата бяха на дневен ред. И макар че майка й изглеждаше крехка, сякаш ще се счупи, нанасяше грима си, обличаше черната рокля и заставаше до вратата с фалшива усмивка на лицето и перли на врата.
Хана наистина обичаше тези партита.
Джейн се намръщи и притисна с ръка сърцето си, защото осъзна кога беше чувствала тази болка преди. Липсата на Хана в живота й беше предизвикала същото болезнено напрежение.
Странно защо се събуди така скърбяща. Не беше изгубила никого.
Отпи от кафето си и й се прииска да си беше направила какао. В съзнанието й изникна неясният образ на мъж, държащ чаша. В нея имаше какао, което той беше направил за Джейн, защото… я напускаше. О, боже… той си тръгваше.
Остра болка прониза главата й, заличавайки обърканото видение. Точно тогава на вратата се позвъни. Тя потърка носа си и хвърли поглед към коридора. Никак не се чувстваше готова за социални контакти.
Отново се позвъни.
Наложи си да се изправи на крака и се затътри до входната врата. Отключи и си помисли, че ако са мисионери, здравата ще ги причести с…
— Манело?
Шефът на хирургията стоеше на прага й с типичното си самоуверено излъчване. Сякаш мястото му беше на изтривалката й с надпис „Добре дошли“ само защото той беше решил така. Беше облечен в хирургическа престилка и панталони, а върху тях носеше фино кадифено палто в същия наситен кафен цвят като очите му. Поршето му заемаше половината й алея.