— Дойдох да проверя да не си умряла.
Джейн нямаше как да не се усмихне.
— Боже, Манело, не е нужно да си такъв романтик.
— На нищо не приличаш.
— А сега и комплименти. Стига. Караш ме да се изчервявам.
— Ще вляза.
— Разбира се, че ще влезеш — промърмори тя и отстъпи настрани.
Той се огледа наоколо, докато събличаше палтото си.
— Всеки път, като дойда тук, си мисля колко не ти съответства това обзавеждане.
— Очакваш апартаментът ми да е натруфен и боядисан в розово ли? — Тя затвори вратата и я заключи.
— Не, когато дойдох за първи път, очаквах да е празен като моя.
Манело живееше в „Комодор“. Онази висока сграда с апартаменти, приличаща на хотел „Риц“, но домът му приличаше по-скоро на фитнес зала. Вътре имаше единствено спортни съоръжения, легло и кафе машина.
— Да — съгласи се тя, — не би се класирал за страниците на „Красив дом“.
— Кажи ми как си, Уиткъм? — Когато я погледна, лицето му не показваше емоции, но очите му искряха и тя се замисли за последния разговор, който бяха провели, когато беше признал, че има чувства към нея. Подробностите за казаното й се губеха, но имаше някакъв бегъл спомен, че се беше случило в реанимацията, над леглото на пациент.
Главата я заболя отново и тя примигна, а Манело изкомандва:
— Седни. Веднага.
Може би идеята беше добра. Тя тръгна обратно към дивана.
— Искаш ли кафе?
— В кухнята е, нали?
— Ще отида…
— Мога да си сипя сам. От години се упражнявам. Сядай.
Джейн седна на дивана и пристегна халата си. Разтърка слепоочия. Дявол да го вземе, щеше ли някога отново да се почувства нормално?
Манело се върна точно когато тя се наведе напред и опря глава на дланите си. Това мигом го прехвърли на професионална вълна. Той остави чашата си върху една от книгите за архитектура на майката на Джейн и коленичи.
— Кажи ми какво става?
— Главата ми — изпъшка Джейн.
— Дай да видя очите ти.
Тя се опита да се изправи.
— Вече е по-добре…
— Тихо. — Манело внимателно хвана китките й и отдръпна ръцете й от лицето. — Ще проверя зениците ти. Наклони глава назад.
Джейн се предаде. Просто се предаде и се отпусна на дивана.
— Не съм се чувствала така зле от години.
Палецът и показалецът на Мани се приближиха към дясното й око и леко повдигнаха клепача. Извади фенерче с размерите на химикалка. Беше толкова близо, че тя виждаше дългите му мигли, наболата му брада, миниатюрните пори по кожата му. Миришеше хубаво. На парфюм.
Каква ли марка ползваше, запита се замаяно.
— Добре, че дойдох подготвен — заговори той и включи фенерчето.
— Да, ти си същински бойскаут. Внимавай с това нещо.
Опита се да мигне точно когато насочи светлината към окото й, но той не й позволи.
— Това влошава ли главоболието ти? — попита и се прехвърли към лявото око.
— О, не. Кара ме да се чувствам чудесно. Не мога да дочакам да… Дявол да го вземе. Светлината наистина е ярка.
Той изключи фенерчето и го пъхна обратно в горния си джоб.
— Зениците се разширяват нормално.
— Какво успокоение. Предполагам, че ако реша да чета под светлината на карбонова лампа, няма да имам проблем, нали?
Той хвана китката й, опря показалеца си на точката на пулса и погледна часовника си.
— Ще ми връчиш ли сметка за този преглед? — попита тя.
— Тихо.
— Защото мисля, че съм зле с парите.
— Тихо.
Беше странно да я третират като пациент и това, че трябваше да си държи устата затворена, влошаваше нещата. Явно имаше нещо вярно в това, че можеш да прикриеш неловките моменти с приказки…
Тъмна стая. Мъж, лежащ на легло. Тя говори… Говори за… Погребението на Хана.
Усети поредна пронизваща болка в главата и пое дълбоко въздух.
— По дяволите.
Манело пусна китката й и положи длан на челото й.
— Не си топла. — Пръстите му опипаха двете страни на врата й точно под челюстта.
Докато се мръщеше и притискаше съответните места, тя каза:
— Нямам възпалено гърло.
— Жлезите ти не са подути. — Пръстите му се плъзнаха надолу по шията й и тя примигна. Той наклони главата й на една страна. — Какво е това, по дяволите?