— Кое?
— Тук имаш синина. Или нещо такова. Какво те е ухапало?
Тя повдигна ръка.
— А, това ли. Не знам какво е, нито кога се е случило.
— Зараства добре. — Той опипа основата на шията й точно над ключицата. — Да, няма подуване. Джейн, не знам как да ти го кажа, но… нямаш грип.
— Разбира се, че имам.
— Не, нямаш.
— Ти си ортопед, не спец по заразни болести.
— Имунната ти система не реагира, Уиткъм.
Тя провери състоянието на гърлото си. Замисли се за факта, че не киха, не кашля и не повръща. Какво беше другото обяснение тогава?
— Искам да ти направя скенер на главата.
— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.
— На такива с подобни на твоите симптоми ли? Задължително.
— А аз мислех, че съм по-специална. — Тя му се усмихна леко и затвори очи. — Ще се оправя, Манело. Имам нужда да се върна на работа.
Настъпи дълго мълчание и тя осъзна, че ръцете му лежат на коленете й. А той още беше наведен над нея.
Повдигна клепачи. Мануел Манело я гледаше, но не като лекар, а като мъж, когото го е грижа за нея. Изглеждаше привлекателен. Особено в този момент… Но нещо не беше както трябва. Не с него, а с нея.
Ама разбира се. Имаше главоболие.
Той отметна косата й назад.
— Джейн…
— Какво?
— Ще ми позволиш ли да ти запиша час за скенер? — Тя се канеше да го отреже, но той я спря. — Приеми, че ми правиш услуга. Няма да си простя, ако се окаже, че нещо не е наред, а аз не съм настоял за това.
По дяволите.
— Добре. Хубаво. Но не е нужно.
— Благодаря ти. — Последва кратка пауза. После той се наведе към нея и я целуна по устните.
36.
От Другата страна Вишъс се взираше надолу към Кормия и му се прииска да се застреля. След колебливото й признание, че никога преди не е виждала мъж, се беше почувствал ужасно зле. Така и не му беше хрумвало, че тя е общувала само с жени. Ако бе родена след смъртта на последния Примейл, къде би могла да срещне някого от противоположния пол? Естествено беше да се ужасява от него.
— Мили боже — промърмори, дръпна силно от ръчно свитата си цигара и я отдели от устата си. Тръскаше върху мраморния под на амфитеатъра, но не го беше грижа. — Напълно разбирам колко трудно е било за теб. Предположих, че…
Беше предположил, че тя ще тича по петите му. Вместо това се оказа, че тя не се чувства по-добре от него самия.
— Да, ужасно съжалявам.
Тя повдигна клепачи изненадано, а очите й с цвят на нефрит заблестяха.
С тон, който се надяваше да мине за любезен, той попита:
— Искаш ли… — Направи жест помежду им с ръката, с която държеше цигарата. — Искаш ли свързването?
Тя не каза нищо и той поклати глава.
— Виждам го в очите ти. Искаш да избягаш от мен, и то не само защото си уплашена. Искаш да избягаш от това, което ни предстои да правим. Така ли е?
Тя вдигна длани пред лицето си. Тежките дипли на робата се свлякоха от тънките й ръце към свивките на лактите. С тих глас произнесе:
— Не мога да си позволя да предам Избраниците. Аз… ще направя каквото е нужно за доброто на всички.
Не беше ли това девизът и на двамата?
— Аз също — измърмори той.
Никой от тях не каза нито дума повече и той не знаеше какво да направи. Поначало не го биваше с жените, а сега беше още по-зле. След като Джейн си отиде, вече за нищо не ставаше.
Той рязко извърна глава, като усети, че не са сами.
— Ти. Зад колоната. Покажи се. Веднага.
Пред погледа му се появи една от Избраниците. Главата й беше наведена, а тялото — напрегнато под традиционната бяла роба.
— Господарю.
— Какво правиш тук?
Докато Избраницата плахо се взираше в мраморния под, той си помисли, че му е дошло до гуша от покорство. Странно, че го изискваше по време на секс, а сега го вбесяваше повече от всичко.
— Дано да си дошла да я успокоиш — изръмжа той. — Ако е заради нещо друго, по-добре върви по дяволите.
— Дойдох да й дам утеха — отговори Избраницата меко. — Тревожа се за нея.
— Как се казваш?
— Избраница.
— Проклятие! — Двете с Кормия подскочиха и той си нареди да потисне избухливостта си. — Как е твоето име?
— Амалия.
— Добре, Амалия. Искам да се грижиш за нея, докато се върна. Това е заповед.