Когато стигнаха до „Зироу Сам“, Джон тръгна към края на опашката, но Куин го спря.
— Имаме пропуск, не помниш ли?
Разбира се, че имаха. В мига, когато Куин спомена името на Хекс, гигантският като планина бодигард на вратата насочи вниманието си към тях и заговори в микрофона, прикрепен към главата му. Секунда по-късно той отстъпи настрани.
— Каза да влезете. Във ВИП зоната. Знаете пътя.
— Да, разбира се — потвърди Куин и стисна ръката му.
Онзи прибра нещо в джоба си.
— Следващия път, когато дойдете, ви пускам веднага.
— Благодаря. — Куин го потупа по рамото и изчезна в клуба елегантно и със самочувствие.
Джон също се запъти натам, без дори да се опитва да се мери с наперената стойка на Куин. Което беше добра идея. Като влизаше през вратата, стъпи накриво, залитна и в опит да се задържи на крака се блъсна в един от чакащите на опашката. Онзи беше с гръб към вратата, защото флиртуваше с някакво момиче. Обърна се доста ядосан.
— Абе ти… — Замръзна на място при вида на Джон и ококори очи. — Да… моя вина. Съжалявам.
Джон се спря, учуден от реакцията, докато не почувства ръката на Блей на врата си.
— Хайде, Джон. Да вървим.
Джон се остави да го отведат вътре, стегнат да посрещне яростната атака на клуба, готов да бъде погълнат от тълпата. Странното беше, че като се озърна, наоколо всичко изглеждаше по-малко плашещо. Но пък той гледаше на света от благоприятната позиция на двуметровия си ръст. Куин се огледа наоколо.
— В дъното. Къде е дъното, по дяволите?
— Мислех, че знаеш — каза Блей.
— Не. Просто не исках да изглеждам като идиот. Почакайте, мисля, че открих мястото. — Той кимна към ограден сектор, охраняван от двама огромни бодигарда. — Това там просто крещи: ВИП зона. Дами, да вървим.
Куин се запъти натам, уж че отлично знаеше какво прави, каза две думи на охранителя, въжената преграда беше откачена и тримата закрачиха гордо.
По-точно Блей и Куин крачеха гордо. Джон се опитваше да не се блъсне в някого. На входа беше извадил късмет. Следващия път сигурно щеше да попадне на някой по-як или пък въоръжен.
ВИП зоната имаше свой собствен бар, а сервитьорките бяха облечени като висококласни стриптийзьорки, с твърде много кожа на показ и изключително високи токове. Всички от мъжки пол бяха облечени в костюми, а жените в почти нищо, но скъпо. Компанията беше екстравагантна и наперена. Това накара Джон да се почувства пълен аутсайдер.
От двете страни на помещението имаше сепарета. Три от тях бяха свободни. Куин избра най-отдалеченото, в ъгъла.
— Това е най-доброто — заяви. — Близо е до евакуационния изход и е в сянка.
На масата имаше две чаши от мартини, но те все пак седнаха и сервитьорката дойде да почисти. Блей и Куин поръчаха бири, а Джон — нищо, решил, че тази вечер трябва да е във форма.
Не повече от пет минути по-късно, когато Куин и Блей едва бяха отпили от бирите си „Корона“, чуха женски глас.
— Здравейте, татенца.
Тримата едновременно погледнаха към жена-чудо, изправена пред тях. Беше главозамайваща блондинка от типа на Памела Андерсън и бюстът у нея бе повече от всичко друго.
— Здравей, сладурче — каза Куин провлачено. — Как се казваш?
— Сладката Чарити. — Тя подпря двете си ръце на масата и се наведе към тях, като изложи на показ идеални гърди, тен, придобит в салон за красота, и блестящи бели зъби.
— Искате ли да знаете защо?
— Толкова, колкото желая следващата глътка въздух.
Тя се наведе още малко.
— Защото имам хубав вкус и се раздавам.
Усмивката на Куин излъчваше секс.
— Ами тогава седни до мен.
— Момчета — разнесе се нечий плътен глас.
О, боже. Към масата им се приближи огромен тип и Джон си помисли, че това не предвещава нищо добро. Облечен в хубав черен костюм, с твърдо изражение в очите с цвят на аметист и подстрижка тип ирокез, той приличаше едновременно на джентълмен и престъпник.