Вишъс беше този, който наруши мълчанието… Изведнъж се втурна към него. Фюри не разбра какво му се случва. В една секунда се канеше да запали нова цигара, а в следващата Ви го обгръщаше с масивните си ръце, оставяйки го без дъх.
— Благодаря ти — заговори Ви пресипнало. — Благодаря ти. Дори тя да не те допусне, пак ти благодаря, братко.
39.
— Избягваш ме, Джейн.
Джейн вдигна поглед от компютъра си. Манело се беше настанил пред бюрото й, с ръце, поставени на кръста. Присвитите му очи даваха да се разбере, че няма намерение да ходи никъде. Кабинетът й беше с приличен размер, но присъствието му го караше да изглежда миниатюрен.
— Не те избягвам. Опитвам се да наваксам отсъствието си през уикенда.
— Глупости. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Почти четири следобед е. Обикновено досега бихме се хранили заедно поне два пъти. Какво има?
Тя се облегна на стола си. Лъжите никога не й се бяха удавали особено, но се канеше да развие това умение.
— Още се чувствам зле, Манело, а и съм затънала до гуша в работа. — Нищо от това не беше лъжа. Но го каза само за да прикрие онова, което премълчаваше.
Последва дълга пауза.
— Заради снощи ли е?
Тя примигна и се предаде.
— Чуй ме, Мани… Съжалявам. Не можем да го правим отново. Мисля, че си чудесен. Наистина го мисля. Но аз съм…
Спря по средата на изречението. Почувства необходимост да каже, че е влюбена в друг, но това беше абсурдно. Нямаше друг.
— Заради службата ли е? — попита той.
Не, просто нямаше усещането, че е редно.
— Знаеш, че не е добра идея, дори да го пазим в тайна.
— Ами ако напуснеш? Тогава какво?
Тя поклати глава.
— Не. Аз просто… не мога. Снощи не трябваше да спя с теб.
Веждите му подскочиха.
— Моля?
— Не мисля, че…
— Я почакай. Откъде ти хрумна, че сме спали заедно?
— Реших, че сме…
— Целунах те. Беше неловко и си тръгнах. Нямаше секс. Какво те кара да мислиш, че е имало?
Мили боже. Джейн размаха трепереща ръка.
— Сънища, предполагам. Наистина реалистични сънища. Ще ме извиниш ли?
— Джейн, какво става? — Той заобиколи бюрото. — Изглеждаш ужасена от нещо.
Тя погледна нагоре към него със съзнанието, че в очите й се чете неистов страх, но не можеше да го скрие.
— Мисля, че губя разсъдъка си. Говоря сериозно, Мани. Става дума за шизофрения. Халюцинации, изкривена действителност, загуба на паметта.
Само дето сексуалното й изживяване от предната нощ не беше плод на фантазиите й. Или пък беше?
Мани се наведе и положи ръце на раменете й. С тих глас каза:
— Ще се погрижим за това.
— Страх ме е.
Мани пое ръцете й, дръпна я, за да я изправи на крака, и я притисна здраво до себе си.
— Ще бъда до теб.
Тя отвърна на прегръдката му и отговори:
— Няма как да не те обича човек, Манело. Наистина е така.
— Знам.
Тя се засмя леко и задавеният звук потъна в извивката на врата му.
— Толкова си самонадеян.
— По-скоро точен.
Той се отдръпна назад и положи длан на бузата й. Дълбоките му кафяви очи бяха много сериозни.
— Това, че трябва да го кажа, ме съсипва, но не те искам в операционната, Джейн. Не и в това състояние.
Първата й реакция беше да се противопостави, но после въздъхна.
— Какво ще кажем на останалите?
— Зависи колко дълго ще продължи. Засега имаш грип. — Той пъхна един кичур от косата й зад ухото. — Ето какъв е планът. Ще се срещнеш с мой приятел, психиатър. Той работи в Калифорния. Никой няма да научи. Ще му се обадя веднага. Ще ти запиша час за скенер. Ще го направим в извън работно време в частна лаборатория. Никой няма да разбере.
Когато Манело се обърна, за да си тръгне, видя в очите му огромна мъка. Докато обмисляше ситуацията, в главата й изникна странен спомен.
Преди три или четири зими една вечер си беше тръгнала късно от болницата. Чувстваше се неспокойна. Нещо, някакъв вътрешен инстинкт й подсказваше да остане да спи на канапето в кабинета си, но тя го отдаде на лошото време. Благодарение на студения силен дъжд, валял с часове, Колдуел се беше превърнал в ледена пързалка. Защо на някого би му се искало да излезе навън в такова време?