Разцъфналата й усмивка се усети в гласа й.
— Вероятно ще те влудя.
— Не е възможно. — Устните му се разтвориха леко, когато връхчетата на пръстите й пробягаха по долната.
— Може да опитаме.
Той я погледна.
— Сложното е там, че ако останеш с мен, трябва да се откажеш от този свят. Трябва да се откажеш от работата си. Ще трябва… Сделката е един вид: „Всичко или нищо“.
Тя се намръщи.
— Не съм сигурна…
— Знам. Не мога да го искам от теб. Не искам да спираш да живееш. — И това беше чистата истина. Въпреки чувствата му. — Ще го решим малко по малко. Аз ще идвам при теб или бихме могли да купим друг апартамент. На усамотено място, където да прекарваме заедно. Ще се справим някак. — Той огледа кухнята. — Ще трябва да вкараме малко жици тук. Мястото трябва да е по-сигурно. Охранявано.
— Добре. — С движение на раменете тя се измъкна от палтото си. — Направи каквото е нужно.
Очите му се плъзнаха по нея. Всичко, което можеше да види, бе тялото й — разсъблечено.
— Ви — заговори тя тихо. — Какво гледаш?
— Моята жена.
Тя се засмя меко.
— Имаш нещо наум ли?
— Може би.
— Чудя се какво ли. — От нея се разнесе аромат на възбуда и това усили желанието му да я има пред себе си гола и разтворена.
Взе ръката й и я постави между краката си.
— Познай.
— О… Да… Отново това.
— Винаги.
Той оголи зъбите си, захапа горния край на лекарската й престилка и разкъса тъканта. Сутиенът й беше памучен и бял. И слава богу, с предно закопчаване. Той го откопча, впи устни в едно от зърната й и я свали от плота.
Придвижването им до спалнята беше доста интересно изживяване с многобройни спирания, в края на което тя лежеше гола на леглото. Отне му секунди да се отърве от кожените панталони и ризата си и когато се озова върху нея, устата му беше отворена, а кучешките зъби — удължени.
Тя му се усмихна.
— Жаден ли си?
— Да.
Тя отметна глава грациозно и откри шията си за него. Той проникна в тялото й на две места — между краката й и в шията й. Тя заби късите си нокти в гърба му и го обгърна с бедрата си.
След около два часа сексът беше свършил и той лежеше в тъмното до нея. Заситен и спокоен, започна да пресмята колко е благословен. Нямаше как да не се засмее.
— Какво? — попита тя.
— Каквито и ясновидски способности за бъдещето да съм имал, това не бих го предвидил.
— Не ли?
— Би било прекалено да се надявам на такова нещо. — Той я целуна по слепоочието, затвори очи и си позволи да започне да се унася в дрямка.
Но не беше писано да се случи. Над него премина черна сянка, наруши покоя му и го тласна към страх и паника. Обясни си го с факта, че когато едва не пропуснеш шанса си да бъдеш с обичания от теб, после е нужно малко време да се успокоиш.
Това тълкуване не свърши работа. Знаеше, че е нещо друго. Нещо прекалено ужасяващо, че да мисли за него. Като бомба в пощенската кутия.
Боеше се, че съдбата още не е приключила с тях двамата.
— Добре ли си? — попита Джейн. — Трепериш.
— Добре съм. — Той се приближи още повече към нея. — Стига ти да си до мен, аз съм добре.
42.
От другата страна Фюри се спусна по склона на амфитеатъра, съпровождан от Зи и Рот. Скрайб Върджин и Директрис чакаха в центъра на сцената, и двете облечени в черно. Директрис не изглеждаше много доволна. С присвити очи и стиснати устни тя държеше здраво медальона, висящ на врата й. Скрайб Върджин беше като затворена книга. Лицето й беше под качулката, но дори да беше открито, Фюри се съмняваше, че би могъл да отгатне какво си мисли.
Той спря пред златния трон, но не седна. А никак не би било зле. Имаше чувството, че плава във въздуха, сякаш не ходеше, а тялото му се носеше. Главата му беше някъде другаде, а не на раменете му. Може да бе заради червения дим, помисли си той. Или пък заради факта, че се свързваше с около четирийсет жени.
Мили. Боже.
— Рот, син на Рот — произнесе Скрайб Върджин. — Доближи се и ме поздрави.
Рот отиде до ръба на сцената и коленичи.
— Ваша святост.
— Имаш въпрос към мен. Задай го сега и го формулирай точно.