Изпълниха катата още двайсет и три пъти. После отработиха друга, при която се подпираха на едно коляно и замахваха нагоре. Зи наблюдаваше редицата, коригираше позиции и подвикваше команди.
Не се наложи да се обърне към Джон нито веднъж. Всичко си беше дошло на мястото. Жилата беше напипана и златото — извлечено.
След края на урока Джон се запъти към шкафчето си, но Зи го повика и го отведе в помещението с екипировката. Спряха до килера със заключените в него тренировъчни кинжали.
— Отсега нататък ще използваш това. — Зи му подаде оръжие със син ефес. — Настроен е за лява ръка.
Джон го пробва и се почувства още по-силен. Точно се канеше да благодари на брата, когато се намръщи. Зи го гледаше със същото странно изражение, както по-рано в спортната зала.
Джон пъхна оръжието в колана на кимоното си и с жест попита:
— Какво? Не го ли направих както трябва?
Зи потърка голата си глава.
— Попитай ме колко бойци използват лявата си ръка.
Дъхът на Джон секна. Заля го странно усещане.
— Колко?
— Познавах само един. Питай ме кой беше той.
— Кой беше?
— Дариъс. Ди се биеше с лява ръка.
Джон се загледа в лявата си ръка. Баща му.
— Имаш абсолютно същите движения — промърмори Зи. — Толкова е странно. Все едно, че гледам него.
— Наистина ли?
— Да. Действаше плавно. Като теб. Както и да е… — Зи го потупа по рамото. — Левичар. Ти да видиш!
Джон се загледа след брата, запътил се навън. После отново се взря в ръката си.
Не за първи път се чудеше как ли е изглеждал баща му. Какъв е бил гласът му. Поведението му. Какво ли не би дал да получи някаква информация за него.
Може би някой ден щеше да попита Зейдист. Но се страхуваше да не се разчувства прекалено. Само да имаше друг начин.
Джейн вкара колата си на заден ход в гаража и изруга, докато гасеше двигателя. Единайсет и трийсет и четири. Беше закъсняла с два часа и половина за срещата си с Ви.
Причината беше, че се забави с тръгването. Облечена в палто и с приготвена чанта, по пътя към изхода беше спирана от различни членове на болничния персонал с въпрос след въпрос. После състоянието на една от пациентките се беше влошило и тя трябваше да я прегледа, а след това да говори с близките й.
Написа съобщение на Вишъс, че са я задържали. После още едно, че ще се забави дори повече. Той отговори, че всичко е наред. Но когато позвъни да му каже, че е попаднала на отбиване на движението по път за вкъщи, се включи гласовата му поща.
Излезе от колата, а вратата на гаража се затвори. Беше развълнувана, че ще види Вишъс, но също така изтощена. Предната нощ не бяха губили време със спане, а денят й беше тежък.
Влезе през кухнята и извика:
— Много съжалявам, че закъснях.
— Няма нищо — отговори той от дневната.
Влезе… и спря. Вишъс седеше на дивана в мрака с кръстосани крака. Коженото му яке лежеше до него, заедно с увит в хартия букет от калии. Беше неподвижен като замръзнало езеро.
По дяволите.
— Здравей — каза тя и хвърли палтото и чантата си на масата за хранене на родителите си.
— Здравей. — Той изпъна крака и опря лакти на коленете си. — Всичко наред ли е в болницата?
— Да, просто натоварено. — Тя седна до цветята. — Прекрасни са.
— За теб са.
— Наистина съжалявам…
Той я спря с жест.
— Не е нужно. Представям си какво е.
Вгледа се внимателно в него с пълното съзнание, че той не се опитва да я накара да се чувства виновна, а само е разочарован.
Това някак влоши нещата още повече. Ако се държеше неразумно, би било друго, но мълчаливо смирение от някой с неговата сила беше трудно да се понесе.
— Изглеждаш уморена — заговори той. — Мисля, че най-доброто, което мога да направя за теб, е да те сложа в леглото.
Тя се облегна и докосна нежно цветята с върховете на пръстите си. Зарадва се, че не беше направил банален избор като например рози или дори не бели калии. Тези бяха наситено оранжеви. Необичайни. Красиви.
— Днес мислих за теб. Много.
— Така ли? — Не го гледаше, но по гласа му личеше, че се усмихва. — За какво си мислеше?
— За всичко. За нищо. Колко много ми се иска да спя до теб всяка нощ.
Не му съобщи, че се е отказала от шансовете си в „Кълъмбия“. Да пропусне такава възможност, не беше добре, но пък да кандидатства за пост в Ню Йорк, на който щеше да има дори повече отговорности, не й се струваше редно, при положение че целта й беше да прекарва повече, а не по-малко време с Ви. Продължаваше да желае ръководна позиция, но в живота трябваше да жертваш нещо, за да получиш друго. И идеята, че можеш да имаш всичко, беше пълна заблуда.