— По дяволите.
Скрайб Върджин запази мълчание, докато той премисляше нещата, тъй като знаеше, че изречеше ли една дума, той щеше да зареже всичко и да прати расата по дяволите.
Той се обърна към нея.
— Ще го направя при едно условие.
— Какво е то?
— Ще остана да живея при братята. Ще се бия наравно с тях. Ще отида от Другата страна и… — мили боже — ще легна, с която трябва. Но домът ми е тук.
— Примейлът живее…
— С мен няма да е така. Приеми го или си върви. — Той се втренчи в нея. — И знай едно. Достатъчно себичен съм, че да ти обърна гръб, ако не се съгласиш. И какво ще правиш тогава? Не можеш да ме принудиш да правя секс, освен ако не искаш сама да управляваш члена ми. — Той се усмихна студено. — Какво ще кажеш за тази биология?
Беше неин ред да се понесе из стаята. Докато чакаше и я наблюдаваше, му стана неприятно, защото очевидно мислеха по един и същи начин — докато се движат.
Тя се спря до масата и протегна искряща ръка, като я задържа за кратко над масивния плот. Следите от секса, който беше правил по-рано, изчезнаха. Всичко беше почистено. Тя сякаш не одобряваше случилото се.
— Реших, че може да искаш по-спокоен живот. Такъв, в който да си защитен и да не се налага да се биеш.
— И това, което съм научил от юмрука на баща си, да отиде на вятъра? Би било такава загуба. Колкото до закрилата ти, имах нужда от такава преди триста години. Не сега.
— Мислех, че ще се радваш да имаш своя партньорка. Тази, която съм ти избрала, е от възможно най-добро потекло. Съчетание от чиста кръв, изящество и красота.
— Избрала си и баща ми, затова прости, че не съм особено въодушевен.
Тя сведе поглед към оборудването му.
— Обичаш грубостите.
— Син съм на баща си. Сама го каза.
— Не можеш да практикуваш подобни неща с Избраницата. За нея би било унизително и плашещо. Както и с никоя друга. Ще бъде проява на неуважение.
Ви се опита да си представи какво би било да се откаже от наклонностите си.
— Трябва да се освобождавам от чудовищата си. Особено сега.
— Сега ли?
— Хайде, мамо. Знаеш всичко за мен, нали така? Наясно си, че вече нямам видения и че съм на границата на лудостта заради липсата на сън. Не може да не знаеш, че скочих от тази тераса миналата седмица. Колкото повече продължава, толкова по-зле ще ставам. Особено ако не мога… да си получавам своето.
Тя махна с ръка, за да го спре.
— Не виждаш нищо, защото си на кръстопът. Свободната воля не може да бъде упражнявана, ако си напълно наясно с крайния резултат. Ето защо прозорливостта се самопотиска. Ще се върне.
По някаква налудничава причина това го успокои, въпреки че се беше противопоставял на намесата в човешките съдби, откакто виденията започнаха да се явяват преди векове.
Изведнъж го осени една мисъл.
— Не знаеш какво ще ми се случи, нали? Нямаш представа как ще постъпя.
— Искам думата ти, че ще изпълниш задължението си от Другата страна. Че ще се погрижиш за това, което трябва да бъде сторено там. И я искам сега.
— Признай. Кажи, че не знаеш какво ще се случи. Ако искаш думата ми, направи го.
— Защо?
— Искам да знам, че поне над едно нещо нямаш власт — процеди той. — Така ще знаеш как се чувствам аз.
Топлината, излъчвана от нея, се увеличи и пентхаусът се превърна в сауна. Тогава тя промълви:
— Твоята съдба е и моя, не знам по кой път ще поемеш.
Ви скръсти ръце пред гърдите си. Имаше чувството, сякаш около врата му е нахлузена примка и е стъпил на нестабилен стол. Майната му.
— Имаш думата ми.
— Вземи това и приеми избирането ти за Примейл. — Подаде му тежък златен медальон на черен копринен шнур. Той го взе и тя кимна, с което договорът помежду им беше сключен. — Ще информирам Избраницата. Усамотението ми свършва след няколко дни. Тогава ще дойдеш при мен и ще бъдеш провъзгласен за Примейл.
Черната й качулка се повдигна, без тя да използва ръцете си. Точно преди отново да се спусне над искрящото й лице, тя каза:
— До следващата ни среща. Пази се.
Изчезна без звук или движение. Светлината угасна.
Ви успя да отиде до леглото, преди коленете му да омекнат съвсем. Седна на матрака и се загледа в медальона. Беше античен, с изписани на Древния език думи.