Погледът на пациента се плъзна към нея и обходи цялото й тяло, сякаш да се увери, че нищо не й се е случило. После се спря на храната, която тя не беше докоснала, и се намръщи неодобрително.
— Тази сценка не я ли разиграхме съвсем наскоро? — промърмори Ред Сокс на пациента. — Само дето аз бях в леглото. Да приемем, че сме квит, и да сложим край на тези глупости.
Ледените ясни очи се отместиха от нея и се насочиха към приятеля му. Все още беше намръщен.
— Изглеждаш ужасно.
— А ти си като Мис Америка.
Пациентът извади и другата си ръка над завивките, сякаш тя тежеше поне колкото пиано.
— Помогни ми да си сваля ръкавицата.
— Забрави. Не си готов за това.
— Влошаваш се.
— Утре…
— Сега. Ще го направим сега. — Гласът на пациента се сниши до шепот. — Още един ден и няма да можеш да се изправиш. Знаеш какво се случва.
Ред Сокс отпусна главата си тежко. Изруга тихо и се протегна към ръката с ръкавицата на пациента.
Джейн отстъпи назад, докато не се блъсна в креслото, в което бе лежала, докато беше в безсъзнание. Тази ръка просна на пода медицинската сестра и й причини апоплектичен удар, и все пак двамата продължаваха своето, все едно контактът с това чудо не беше нищо особено.
Ред Сокс внимателно свали кожената ръкавица и откри ръка, цялата в татуировки. Господи, кожата сякаш светеше.
— Ела тук — каза пациентът й и широко разтвори ръце към другия. — Легни при мен.
Дъхът на Джейн спря.
Кормия вървеше през залите на светилището. Босите й крака стъпваха безшумно, бялата й роба не издаваше и звук, а дъхът, излизащ от дробовете й, не се долавяше и като най-слаба въздишка. Така трябваше да се движи една Избраница — без сянка за окото, без прошумоляване за слуха.
Само дето тя имаше лична причина, а това не беше редно. Като Избраница трябваше винаги да служи на Скрайб Върджин и всичките й намерения да са насочени към нея.
Ала личната причина на Кормия не можеше да бъде пренебрегната.
Храмът на книгите беше в края на дълга колонада и двойните му врати бяха винаги отворени. Бе най-ценен от всички храмове, дори и от този, в който се пазеха съкровищата. Тук се съхраняваше архивът на Скрайб Върджин за расата, дневник, необятен по мащаб, обхващащ хиляди години. Диктуван от Нейна Святост на специално обучени Избраници, този труд, с многото обич, вложена в него, бе свидетелство и за историята, и за вярата.
Между стените с цвят на слонова кост, под светлината на бели свещи Кормия стъпваше по мраморния под, преминаваше край безбройни лавици с книги, като в тревогата си постоянно забързваше крачка. Томовете на дневника бяха подредени хронологически, по години и социална принадлежност, но това, което тя търсеше, нямаше да е тук, в общата секция.
Погледна през рамо, за да се увери, че няма никой наоколо, потъна в един коридор и се озова пред лъскава червена врата. В средата имаше изображение на два черни кинжала, кръстосани при остриетата, с дръжките надолу. Около двата ефеса на златно листо беше изписан свещеният девиз на Древния език:
„Братството на черния кинжал
Да браним и защитаваме
Нашата Майка, Нашата раса, Нашите братя“
Ръката й се разтрепери, когато положи ръка върху златната дръжка. Това беше зона с ограничен достъп и ако я хванеха тук, щяха да я накажат, но не я беше грижа. Независимо че се страхуваше от търсенето, с което се бе заела, не можеше да понася повече неизвестността.
Помещението беше с внушителни размери и пропорции, високият таван беше украсен със златни листа, тук лавиците с книги не бяха бели, а лъскавочерни. Книгите, опасващи стените, бяха подвързани в черна кожа, тесните им гръбчета, надписани със златни букви, проблясваха на светлината на свещите. Килимът на пода беше кървавочервен и мек като кожа.
Въздухът тук имаше необичайна миризма, ароматът напомняше някакви подправки. Предполагаше, че е, защото братята бяха идвали понякога, заседявали се бяха сред своята история и бяха вземали книги може би за себе си, а може би за своите предци. Тя се опита да си ги представи тук, но не можа, защото никога не беше виждала никого от тях. Всъщност никога не беше срещала наяве мъж.
Кормия действаше бързо, за да открие реда, по който бяха подредени томовете. Оказа се, че е по години. Почакай. Имаше и биографичен раздел.
Тя коленичи. Всеки от тези томове беше означен с номер и името на някой от братята, както и произхода му. Първият от тях беше античен том с изписани върху него символи с архаична вариация, които й напомниха за най-старите части от дневника на Скрайб Върджин. Имаше няколко книги с името и номера на този първи воин, а следващите двама братя носеха името му като бащино.