За миг се възцари мълчание. После Ред Сокс взе да мести поглед от Джейн към пациента и обратно, сякаш наново извеждаше някой от законите на физиката… и се затрудняваше с математическите изчисления.
Джейн скочи, почувствала, че трябва да успокои двамата поне до контролирано кипене.
— Хайде стига! Нека да приключим с мъжкарското перчене, става ли? — Двамата я зяпнаха смаяни и изглеждаха още по-озадачени, когато тя хвана лакътя на Ред Сокс и го дръпна настрани. — Ако ще стоиш тук, не бъди агресивен. Не му помагаш. — После стрелна строго пациента. — А ти просто почивай!
След миг мъртвешка тишина, Ред Сокс прочисти гърлото си, а пациентът сложи ръкавицата си и затвори очи.
— Благодаря — промърмори тя. — А сега, момчета, нали нямате нищо против да си свърша работата, така че да мога да си отида?
Тя направи на пациента инжекция с демерол и миг по-късно веждите му се отпуснаха, сякаш някой им беше разхлабил бурмите. След като напрежението напусна тялото му, тя махна бинтовете от гърдите му и повдигна марлята.
— Мили… боже — ахна тя.
Ред Сокс надникна над рамото й.
— Какво не е наред? Добре е зараснало.
Тя внимателно натисна редичката от метални скоби и розовата плът под тях.
— Мога да ги махна още сега.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Просто не е нормално.
Очите на пациента се отвориха и беше очевидно, че знае какво си мисли тя: Вампир.
Без да поглежда към Ред Сокс, Джейн каза:
— Би ли ми подал хирургическите ножици и клещите от онази чанта? О, и ми донеси антибиотичния спрей.
Като го чу да се отдалечава, прошепна:
— Какъв си ти?
— Жив — отвърна пациентът. — Благодарение на теб.
— Заповядай.
Джейн подскочи като кукла на конци. Ред Сокс държеше два инструмента от неръждаема стомана, но тя за нищо на света не можеше да си спомни защо ги е поискала.
— Скобите — промърмори тя.
— Какво? — попита Ред Сокс.
— Изваждам скобите. — Тя взе ножиците и клещите и напръска гърдите на пациента с антибиотик.
Въпреки че мозъкът й танцуваше туист в главата й, успя да среже и махне всичките двадесет и няколко метални щипки, като ги пускаше една след друга в кошчето за боклук до леглото. Щом приключи, попи струйките кръв, които бликнаха от всяка входна и изходна дупчица, после напръска гърдите му с още противовъзпалителен спрей.
Когато срещна искрящите му очи, вече знаеше със сигурност, че той не е човек. Беше виждала вътрешностите на твърде много тела и прекалено често бе ставала свидетел на борбата при оздравяване, за да мисли другояче. Само не беше наясно какво означаваше това за нея. Или за останалите от човешкия вид.
Как беше възможно? Да има други същества с толкова много човешки характеристики? Вероятно това беше прикритието им.
Джейн покри гърдите му с тънък слой марля, която залепи над белега от разреза. Когато приключваше, лицето на пациента се изкриви и ръката му, тази с ръкавицата, се премести върху стомаха му.
— Добре ли си? — попита Джейн, взряна в пребледнялото му лице.
— Гади ми се. — Над горната му устна изби пот.
Тя погледна към Ред Сокс.
— Мисля, че е по-добре да излезеш.
— Защо?
— Той ще повърне.
— Добре съм — промълви пациентът и затвори очи.
Джейн тръгна към торбата, за да вземе подлога, и каза на Ред Сокс:
— Тръгвай сега. Остави ме да се погрижа за него. А и нямаме нужда от публика.
Проклетият демерол. Беше страхотен срещу болката, но страничните ефекти понякога създаваха сериозен проблем на пациентите.
Ред Сокс се поколеба, а през това време пациентът започна да пъшка и да преглъща начесто.
— Е, добре. Слушай, преди да си тръгна, искаш ли да ти донеса прясна храна? Искаш ли нещо определено?
— Ти шегуваш ли се? Сякаш мога да забравя отвличането и смъртната заплаха и да си дам поръчката?
— Не е причина да не се храниш, докато си тук. — Той вдигна подноса.
Боже, гласът му… този остър, дрезгав глас с бостънски акцент.
— Познавам те, със сигурност те познавам отнякъде. Свали си шапката. Искам да видя лицето ти.
Той прекоси стаята със старата храна.
— Ще ти донеса нещо друго за ядене.
Когато вратата се затвори и заключи, я обзе детинското желание да изтича и да затропа по нея.