Къде се бе озовала? Заключена в някаква стая с… вампир?
Разумът й отхвърляше тази мисъл, но вътре в себе си намираше логика. Поклати глава, припомнила си своя любим цитат от Шерлок Холмс, който перифразира: ако елиминираш всички възможни обяснения, значи невъзможното е отговорът. Логиката и биологията не лъжеха, нали? Това беше и една от основните причини да стане лекар.
Тя сведе поглед към пациента си, объркана от евентуалната реалност. Съзнанието й прехвърляше еволюционните възможности, но също така и по-практичните въпроси. Замисли се за лекарствата в торбата, за това, че пациентът й е бил в опасна част на града, когато е бил прострелян. А и я бяха отвлекли.
Как изобщо можеше да вярва на него или на думата му?
Джейн пъхна ръка в джоба си и опипа бръснача. Отговорът на последния въпрос бе лесен. Нямаше как.
14.
Фюри беше в спалнята си на горния етаж на голямата къща. Седеше, опрял гръб в рамката на леглото, а върху краката му бе метната синята кадифена завивка. Протезата му беше свалена. В тежкия кристален пепелник до него димеше цигара. От скритите колони звучеше Моцарт.
Оръжейната енциклопедия в скута му служеше за подложка, а не като четиво. Върху нея лежеше дебел лист хартия, но от известно време не беше нанесъл нито линия с молива си. Портретът беше завършен. Приключи с него преди около час и сега събираше кураж да го смачка и изхвърли.
Въпреки че никога не беше доволен от рисунките си, тази почти я харесваше. С няколко щриха на графита върху ослепително белия лист бяха изобразени женско лице, шия и коса. Бела беше отправила поглед наляво с лека усмивка на устните. Кичур от тъмната й коса бе паднал върху лицето. Беше уловил тази поза по време на последното хранене. Тя гледаше към Зейдист, което обясняваше загадъчно повдигнатите ъгълчета на устните.
Фюри винаги я рисуваше погледнала настрани. Струваше му се нередно тя да се взира в него от листа. Поначало да рисува нейни портрети беше нередно.
Притисна ръка към лицето й, готов да смачка хартията.
В последния момент се отказа и вместо това посегна към цигарата, търсейки фалшива утеха за биещото си като лудо сърце. Напоследък пушеше много. Повече от всякога. Въпреки че да разчита на успокоението на молива, го караше да се чувства омърсен, никога не му бе минавало през ума да го остави. Не можеше да си представи и ден без неговата подкрепа.
Дръпна още веднъж и изпълни дробовете си. Припомни си запознанството си с хероина. Миналия декември пропадането му в бездната на твърдите наркотици беше предотвратено не по негов избор, а само защото Джон Матю избра подходящия момент да го прекъсне.
Фюри издиша дима и погледна към върха на цигарата. Изкушението да посегне към нещо по-сериозно се беше върнало. Чувстваше потребност да се обади на Рив и да поиска пакетче твърда дрога. Може би тогава щеше да намери покой.
На вратата се почука и прозвуча гласът на Зи.
— Може ли да вляза?
Фюри тикна рисунката между страниците на енциклопедията.
— Да.
Зи влезе и не каза нито дума. Започна да крачи напред-назад с ръце на кръста. Фюри запали нова цигара и зачака, загледан как еднояйчният му близнак изтърква килима.
Зи можеше да бъде накаран да говори с увещания, колкото риба можеше да бъде придумана сама да скочи на куката. Мълчанието беше най-добрият начин да бъде убеден.
Най-накрая брат му спря.
— Тя кърви.
Сърцето на Фюри подскочи и той притисна с длан корицата на книгата.
— Колко и от кога?
— Крие го от мен, така че не знам.
— Как научи?
— Намерих превръзки в дъното на шкафчето в банята.
— Може да са там отпреди.
— Миналия път, когато отворих за самобръсначката си, не бяха там.
По дяволите!
— Ще трябва да отиде в клиниката на Хавърс.
— Има записан час за следващата седмица. — Зи закрачи отново. — Знам, че не ми казва, защото се страхува, че ще откача.
— Може би това, което си открил, й е било нужно за нещо друго.
Зи спря.
— О, да. Тези неща са мултифункционални. Ще говориш ли с нея?
— Какво? — Фюри пое дълбоко въздух. — Това е нещо лично. Между вас двамата.