— Знаеш какво съм. Достатъчно умна си, за да разбереш.
Настъпи тишина, последвана от:
— Не мога да го повярвам.
— Прекалено умна си, за да не повярваш.
— Вампирите не съществуват.
Той кипна, въпреки че тя не го заслужаваше.
— Не съществуваме ли? Тогава обясни защо си на моя територия.
Без да се замисли, тя го парира.
— Кажи ми, човешките права значат ли нещо за вашия вид?
— Оцеляването значи повече — тросна се той. — Но пък ние сме преследвани от поколения.
— И според теб целта оправдава всички средства? Колко възвишено. — Гласът й прозвуча също така остро като неговия. — Винаги ли даваш това обяснение, когато отвличаш хора?
— Не, не ги харесвам.
— Аха, само че от мен имаш нужда и ме използваш. Не съм ли късметлийка?
По дяволите. С това го възбуди още повече. Колкото повече тя се опълчваше на агресията му, толкова по-твърдо ставаше тялото му. Дори и в това си безпомощно състояние чувстваше мощно туптене между бедрата и в съзнанието си я виждаше наведена над леглото, облечена само в бялата престилка, а той проникваше в нея, застанал зад гърба й.
Може би беше редно да е благодарен, че тя го отблъсква. Като че ли му трябваше да се обвързва с жена…
Изведнъж нощта, в която беше прострелян, изникна в съзнанието му с пълна яснота. Спомни си милото посещение на майка си и невероятния й подарък за рождения му ден. Правеше го Примейл. Беше му натрапено.
Ви направи гримаса и захлупи лице с дланите си.
— Ох… Майната му.
— Какво не е наред? — попита тя заядливо.
— Проклетата ми съдба.
— Наистина ли? Аз съм заключена в тази стая. Ти поне си свободен да ходиш където пожелаеш.
— Не точно.
Тя изсумтя пренебрежително и после никой от тях не пророни и дума до идването на Бъч с новия поднос половин час по-късно. Полицаят беше достатъчно разумен да не говори прекалено и да действа бързо, а също така достатъчно предвидлив, че да държи вратата заключена през цялото време, докато беше в стаята. Което беше разумно.
Лекарката на Ви се канеше да избяга. Следеше ченгето, сякаш преценяваше мишена и държеше дясната си ръка в джоба на престилката.
Държеше там някакво оръжие. Дявол да го вземе.
Ви наблюдаваше Джейн внимателно, докато Бъч оставяше подноса на нощното шкафче и се молеше с всички сили тя да не предприеме нещо глупаво. Когато я видя да напряга тяло и да насочва тежестта си напред, той седна и се приготви за действие, защото не искаше никой друг да се занимава с нея. Никога.
Нищо не се случи. Тя забеляза смяната на позата му с крайчеца на окото си и това беше достатъчно да я разсее, за да може Бъч да напусне стаята и да заключи.
Ви се облегна на възглавницата и заоглежда решителната линия на брадичката й.
— Свали си престилката.
— Моля?
— Свали я.
— Не.
— Искам да я махнеш.
— Тогава ти предлагам да затаиш дъх. За мен е без значение, но поне липсата на кислород ще накара времето да тече по-бързо за теб.
Членът му пулсираше от възбуда. Трябваше да я научи, че неподчинението се заплаща, и то скъпо. Тя щеше да се бори със зъби и нокти, преди да се предаде. Ако изобщо се предадеше.
Гръбнакът на Ви се изви в дъга, хълбоците му потрепваха и ерекцията му се надигна под чаршафите. Господи… Беше дотолкова обсебен от мисълта за секс, че беше на ръба да свърши.
Ала трябваше да й вземе оръжието.
— Искам да ме нахраниш.
Веждите й рязко скочиха нагоре.
— Напълно си способен да…
— Нахрани ме. Моля те.
Тя се приближи до леглото, излъчваше деловитост и лошо настроение. Разгъна салфетката и…
Ви се хвърли към нея. Хвана я за ръцете и я притегли върху себе си. Елементът на изненада й попречи да се съпротивлява, но той беше убеден, че това е само временно. Така че се зае със задачата си бързо. Съблече й престилката, като я държеше възможно най-нежно, докато тялото й се гърчеше в опит да се освободи.
Желанието да я покори надделя. Изведнъж осъзна, че по-скоро се опитваше да я притисне на леглото и да й демонстрира властта и силата си, отколкото да държи ръцете й настрани от намиращото се в джоба й. Сграбчи двете й китки с една ръка и опъна ръцете й над главата. Блокира краката й с бедрата си.