— Това обичайно ли е? — попита тя. — Това бързо оздравяване.
— В Братството, да.
Боже! Ако можеше да проучи регенерирането на клетките му, би разгадала някои от тайните на процеса на стареене при хората.
— Забрави. — Той отмести крака навътре в леглото и стисна челюст. — Няма да сме опитни мишки на вашия вид. Сега, ако не възразяваш, ще взема душ и ще изпуша една цигара. — Тя отвори уста, но той я прекъсна. — Ние не се разболяваме от рак, така че си спести лекцията, става ли?
— Не се разболявате от рак? Защо? Как…
— По-късно. Нуждая се от гореща вода и никотин.
Тя се намръщи.
— Не искам да пушиш около мен.
— Точно затова отивам в банята. Там има вентилатор.
Той стана и чаршафът се свлече от тялото му, а тя бързо извърна поглед. Не беше ново за нея да види гол мъж, но той й се стори някак различен.
Е, да. Беше метър и деветдесет и пет на ръст и масивен като скала.
Тя тръгна към креслото си и седна, но чу звук от влачене на крака и после тупване. Вдигна поглед разтревожена. Пациентът беше толкова нестабилен, че беше загубил равновесие и се беше подпрял на стената.
— Имаш ли нужда от помощ?
Моля те, кажи не. Моля те кажи…
— Не.
Благодаря ти, Господи.
Той взе запалка и цигара, явно ръчно свита, от нощното шкафче и прекоси стаята. Джейн седеше в ъгълчето си и наблюдаваше, готова да скочи и да го подкрепи, ако се наложеше.
А може би го наблюдаваше по причина, различна от страха й той да не падне по очи върху килима. Гърбът му беше изумителен, мускулите му — масивни, но елегантни — се източваха от раменете към гръбнака. А задникът му беше…
Джейн закри очите си с ръка и не я свали, докато вратата не се затвори. След толкова години в медицината и хирургията, онази част в Хипократовата клетва, която забраняваше да сваляш пациент, й беше пределно ясна.
Особено в случай, че въпросният пациент те е отвлякъл. Боже. Това наистина ли й се случваше?
Миг по-късно чу пускането на водата в тоалетната и очакваше звука от душа. Когато нищо не се случи, реши, че сигурно иска първо да изпуши цигарата…
Вратата се отвори и пациентът излезе, клатушкайки се като шамандура в океана. Сграбчи касата на вратата с ръката в ръкавица и мускулите му се напрегнаха.
— По дяволите… замаян съм.
Джейн превключи изцяло на режим лекар и тръгна бързо към него, независимо че беше гол и два пъти по-едър от нея и че само преди няколко минути гледаше задника му, сякаш бе на разпродажба. Тя обхвана с ръка стегнатия му кръст и подпря тялото му със своето, напрегнала мускули.
Беше ужасно тежък, когато се облегна на нея, и тя едва го заведе до леглото. Той легна, като изричаше проклятия, а тя се протегна през него за чаршафа и погледът й се спря на белезите между краката му. Предвид бързото зарастване на белезите от операцията, се зачуди защо тези бяха останали по тялото му.
Той рязко дръпна завивката от ръката й и чаршафът се разстла върху него като черен облак. Покри очи с ръка, единствено краят на брадичката му се виждаше.
Той беше засрамен.
В тишината помежду тях той беше… засрамен.
— Искаш ли да те измия?
Дъхът му спря и когато не отговори дълго време, тя очакваше, че ще й откаже. Тогава устните му едва се размърдаха.
— Би ли го направила?
Приготви се да му отговори сериозно, но осъзна, че това щеше да го притесни още повече.
— Мога ли да откажа, тръгнала съм да ставам светица, това е новата ми цел в живота.
Той се усмихна леко.
— Напомняш ми на Бъч… най-добрия ми приятел.
— За Ред Сокс ли говориш?
— Да, той винаги има готовност да пусне някой лаф.
— Не знаеш ли, че духовитостта е признак за интелигентност?
Пациентът отпусна ръката си.
— Никога не съм се съмнявал в твоята. Нито за миг.
Джейн трябваше да потисне ахването си. В очите му блестеше уважение към нея, а тя проклинаше себе си. Мъж, който си падаше по умни жени, я привличаше повече от всичко.