Обърна се на една страна, жадуващ за малко сън. Но когато вратата на банята се отвори, не можа да не повдигне клепачи. Джейн се беше преоблякла в бяла блуза с копчета от горе до долу и черни широки панталони. Лицето й беше порозовяло от топлината, а косата й беше влажна. Изглеждаше невероятно.
Краткият и повърхностен поглед, който му отправи, му подсказа, че го е помислила за заспал. После тя отиде и седна в креслото в ъгъла. Вдигна крака, обгърна коленете си с ръце и опря брадичката си на тях. Изглеждаше толкова крехка, сгушила се така в креслото.
Той затвори очи и почувства отчаяние. Съвестта му, погребана от векове, изведнъж се беше пробудила. След шест часа нямаше да може да се преструва, че не е напълно излекуван, което значеше, че нейните задължения тук приключваха и той трябваше да я пусне, когато слънцето залезеше тази вечер.
Но какво значеше видението му, свързано с нея? Онова, в което тя стоеше окъпана в светлина пред вратата? Можеше да е било халюцинация.
Ви се намръщи, когато долови някакъв аромат в стаята. Какво, по дяволите, беше това?
Вдиша дълбоко и мигом се втвърди. Членът му започна да увеличава размерите си. Погледна към Джейн в другия край на стаята. Очите й бяха затворени, а устата леко отворена. Веждите й бяха смръщени… и изглеждаше, сякаш е възбудена. Може да не й допадаше особено, но беше възбудена. За него ли мислеше? Или за онзи мъж?
Ви устреми съзнанието си, без особена надежда да успее да проникне в главата й. Когато изчезнаха виденията му, същото се случи и с мислите на останалите, тези, които му се натрапваха, а също и тези, които можеше да чуе по своя воля.
Образът в главата й беше неговият.
Да, определено беше той, извиващ се на леглото, със стегнати коремни мускули и напрегнати бедра, правещ секс с дланта й. Беше точно преди да свърши, когато бе дръпнал облечената в ръкавица ръка от члена си и беше сграбчил завивката.
Лекарката му го желаеше въпреки недъга му, въпреки факта, че не беше от нейния вид и я държеше тук против волята й. Изпитваше болезнен копнеж. Копнеж по него.
Ви се усмихна, усетил как кучешките му зъби се удължават в устата. Не беше ли моментът подходящ да прояви разбиране? И да облекчи донякъде страданието й…
Разкрачен и със свити в юмруци ръце, Фюри стоеше изправен над лесъра, когото току-що беше извадил от строя с жесток удар в слепоочието. Мръсникът лежеше с лице към земята, с разперени ръце и крака, като мръсна купчина. Коженото му яке беше разкъсано на гърба от боя.
Фюри пое дълбоко въздух. Врагът можеше да бъде убит по джентълменски. По време на война имаше достойни начини да причиниш смъртта дори на мразените от теб. Огледа се и подуши въздуха. Нямаше хора. Нито лесъри. Нито пък някой от братята му.
Наведе се към убиеца. Да, при отстраняване на враговете имаше определени стандарти на поведение, които трябваше да се спазват.
В този случай нямаше да е така.
Фюри грабна лесъра за кожения колан и безцветната му коса и го запрати с главата напред към тухлената сграда като стенобойна машина. Чу се глух звук, когато челото му се разби, а гръбначният стълб проби тила.
Но онзи не беше мъртъв. За да бъдеше убит някой като него, трябваше да бъде пронизан в гърдите. Ако го оставеше така, мръсникът щеше да бъде в състояние на постоянно разлагане, докато накрая Омега не дойдеше за тялото.
Фюри хвана ръката му, затътри го зад контейнерите за смет и извади един кинжал. Не използва оръжието, за да прати врага си обратно при господаря му. Гневът му, нещо което не обичаше да изпитва, силата, която не си позволяваше да използва при каквито и да било обстоятелства, започваше да се надига у него и импулсът беше непреодолим.
Жестокостта на действията му опетни съвестта му. Въпреки че жертвата му беше убиец без какъвто и да било морал, който само преди двайсет минути се беше опитал да ликвидира двама цивилни вампири, това, което Фюри вършеше, пак не беше редно. Цивилните бяха спасени. Врагът беше обезвреден. Краят трябваше да настъпи чисто.
Но той не се спря.
Докато лесърът виеше от болка, Фюри продължи да действа. Острието му преминаваше бързо през кожата и органите, които миришеха на бебешка пудра. Черна лепкава кръв се стичаше на тротоара и покриваше ръцете, ботушите и кожените му дрехи.
Убиецът се превърна в тренажор за яростта и самоомразата му, обект, върху който да излее чувствата си. Естествено, действията му го накараха да спре да мисли за себе си, но той продължаваше. Не можеше да спре. Кръвта му беше гориво, а емоциите — пламък, и огънят беше неизбежен сега, когато искрата беше налице.