— Май си търсиш гадже, Леш — изръмжа Куин. — Продължавай в този дух и ще си го получиш, приятелче.
Леш спря и хвърли поглед назад, осветен от лампите над него.
— Куин, поздрави баща си от мен. Винаги ме е харесвал повече от теб. Може би защото двете ми половини си пасват.
Леш посочи с пръст окото си и продължи напред. Лицето на Куин се изопна, сякаш се превърна в статуя. Блей прегърна приятеля си през врата.
— Дай ни четирийсет и пет минути да се приготвим и после можеш да дойдеш да ни вземеш.
Куин не отговори веднага. Най-накрая каза с тих глас:
— Да. Няма проблем. Ще ме извините ли за момент?
Куин хвърли учебниците си и се върна в помещението с шкафчетата. Вратата се затвори след него и Джон изписа с ръце:
— Семействата на Леш и Куин близки ли са?
— Двамата са първи братовчеди. Бащите им са братя.
Джон се намръщи.
— Защо Леш сочеше към окото си?
— Не се тревожи за това.
Джон го хвана за ръката.
— Кажи ми.
Блей потърка червенокосата си глава, като че се мъчеше да измисли някакъв отговор.
— Добре… Бащата на Куин не е кой да е в глимерата. Същото важи и за майка му. А там не се уважават дефектните.
Каза го, сякаш това обясняваше всичко.
— Не разбирам. Какво му е на очите?
— Едното е синьо, а другото зелено. Куин никога няма да има семейство заради това, че са различни. Баща му се е срамувал заради него цял живот. Затова винаги сме в моята къща. Има нужда да се махне от родителите си. — Блей погледна към вратата на помещението с шкафчетата, сякаш през нея можеше да зърне приятеля си. — Единствената причина, заради която още не са го изхвърлили, е, защото се надяваха, че нещата ще се оправят след преобразяването. Затова той трябваше да използва някоя като Марна. Кръвта й е много чиста. Според плана това трябваше да помогне.
— Но не стана така.
— Не. Вероятно скоро ще го накарат да си тръгне. Имам готова стая за него, но се съмнявам, че ще я използва. Много е горд. И с основание.
На Джон му хрумна ужасна мисъл.
— Как е получил синината? Тази на лицето му, след като премина преобразяването?
В този миг вратата се отвори и Куин се появи с широка усмивка на лицето.
— Ще тръгваме ли, господа? — Вдигна учебниците си, възвърнал самочувствието си. — Да действаме, преди всички свестни жени в клуба да са заети.
Блей го потупа по рамото.
— Води ни, маестро.
Тръгнаха към подземния паркинг, Куин — отпред, Блей — отзад, а Джон — в средата.
Когато Куин се качи в автобуса, Джон побутна Блей по рамото.
— Бил е баща му, нали?
Блей не отговори веднага. После кимна веднъж.
18.
Това или беше супер страхотно или плашещо до смърт.
Джейн имаше чувството, че върви през подземен тунел в някой от филмите на Джери Брукхаймър. Сякаш се намираше сред декорите на високобюджетна холивудска продукция: стомана и приглушено осветление, идващо от безкрайно дълги флуоресцентни лампи. Всеки миг героят на Брус Уилис от 80-те години щеше да дотича, облечен в разкъсана, очертаваща мускулите риза и с картечница в ръка.
Погледна към флуоресцентните панели на тавана и после към лъскавия метален под. Можеше да се обзаложи, че стените са дебели поне петнадесет сантиметра. Тези имаха пари. Много пари. Такива, които не се печелят от незаконна търговия с медикаменти на черния пазар, нито със задоволяване нуждите на пристрастените към кокаина. Това бяха суми от порядъка на тези в държавна хазна, което навеждаше на мисълта, че вампирите не бяха просто друг вид, а друга цивилизация.
Докато тримата вървяха, тя се чудеше защо не я бяха вързали. Но пък, от друга страна, пациентът й и приятелчето му бяха въоръжени.
— Не. — Пациентът поклати глава към нея. — Не си с белезници, защото няма да избягаш.
Джейн за малко не зяпна от учудване.
— Не ми чети мислите.
— Извинявай. Нямах намерение. Просто се случи.
Тя прочисти гърло, като се опита да не обръща внимание на това, колко невероятно изглеждаше той, изправен на крака. Облечен в карирано долнище на пижама „Блек Уоч“ и черна, прилепнала тениска, той се движеше бавно, но със смъртоносна самоувереност, която беше зашеметяваща.