За какво бяха говорили?
— Откъде знаеш, че няма да избягам?
— Няма да обърнеш гръб на нуждаещ се от медицинска помощ. Не е в природата ти, нали така?
По дяволите. Познаваше я прекалено добре.
— Да, вярно е — потвърди той.
— Престани.
Ред Сокс погледна към Джейн и пациента.
— Способностите ти да четеш мисли са се върнали?
— С нея ли? От време на време.
— Долавяш ли нещо от останалите?
— Не.
Ред Сокс намести шапката си.
— Кажи ми, ако доловиш нещо от мен, става ли? Има мисли, които искам да си останат лични, ако ме разбираш.
— Ясно. Въпреки че понякога не мога да се спра.
— Именно заради това, когато съм около теб, ще мисля само за бейзбол.
— Слава богу, че не си фен на „Янкис“.
— Не произнасяй тази дума. В смесена компания сме.
Не си казаха нищо повече, докато се движеха през тунела, а Джейн се зачуди дали не си е изгубила ума. Би трябвало да е ужасена в това тъмно подземие, придружена от двама огромни вампири. Но не беше. Странно, но се чувстваше на сигурно място… сякаш пациентът й би я защитил, защото й беше дал дума, а Ред Сокс би направил същото, защото двамата бяха свързани.
Къде беше логиката във всичко това?
Извикайте С 77 00. После К-Х-О-У-М! Какво изписа? ОТКАЧАЛКА.
Пациентът се наведе към ухото й.
— Не си те представям като главна мажоретка, но си права, че ще унищожим всичко, което само би те стреснало дори. — Изправи се като една гигантска маса от тестостерон в пантофи.
Джейн го потупа по ръката и направи знак с показалец да се наведе отново към нея. Когато го направи, тя прошепна:
— Страх ме е от мишки и паяци, но не е нужно да вадиш оръжието си и да отваряш дупка в стената, ако срещнем такива, разбрахме ли се? Капан или навит на руло вестник също вършат работа. А и после няма да има нужда от ремонт. Само казвам.
Побутна го, за да му покаже, че това е всичко, и се съсредоточи върху тунела пред себе си.
Ви се засмя. Отначало малко сковано, но после все по-гръмко и тя усети, че Ред Сокс я наблюдава. Срещна погледа му с нежелание, очаквайки да види някаква форма на неодобрение. Но вместо това видя облекчение. Облекчение и одобрение, когато мъжът… вампирът… каквото там беше, погледна към нея и приятеля си.
Джейн се изчерви и отклони поглед. Това, че той не се състезава с нея за мястото на най-добър приятел на Ви, не би трябвало да му носи бонус точки. Ни най-малко.
Около сто метра по-нататък стигнаха до не много стръмно стълбище, което водеше до врата, чийто заключващ механизъм беше с размерите на главата й. Пациентът й се приближи и въведе кода, а тя си представи, че ще се озоват на място, достойно за агент 007.
Нищо подобно. Беше килер с рафтове, пълни с папки, тонер касети за принтер и кашони с документи. Може би от другата страна…
Не. Беше обикновен офис. Нормален работен кабинет за среден ръководен персонал с бюро, въртящ се стол, етажерки за папки и компютър.
Добре, без Джери Брукхаймър и „Умирай трудно“. По-скоро като реклама за застрахователна компания. Или пък фирма за ипотеки.
— Насам — обади се Ви.
Минаха през стъклена врата и поеха по необозначен, боядисан в бяло коридор, докато не се озоваха пред двойна стоманена врата. Отвъд нея се намираше спортна зала, достатъчно голяма, че да побере баскетболен мач, среща по борба и волейболен турнир едновременно. Върху лъскавия под с цвят на мед лежаха сини постелки. А пред една малка трибуна висяха боксови круши.
Много пари. Огромни суми. Как бяха успели да построят всичко това, без хората да забележат? Сигурно съществуваха много вампири. Нямаше друг начин.
Строители и архитекти. Вероятно способни да минават за хора, ако се наложеше.
Генетикът у нея имаше сериозно поле за размисъл. Ако шимпанзетата притежаваха деветдесет и девет процента от човешкото ДНК, то колко близо бяха вампирите? И от гледна точка на еволюцията как този друг вид се бе отклонил от шимпанзето и хомо сапиенс? Би дала всичко, за да хвърли поглед на двойната им спирала. Ако наистина се канеха да изчистят съзнанието й от спомени, преди да си тръгне, медицината губеше толкова много. Особено като се имаше предвид, че не боледуваха от рак и се възстановяваха така бързо.
Каква възможност.