Кучешките зъби на Ви запулсираха предупредително и той се запита дали някога ще си върне предишното спокойствие и овладяност. Ревнуваше от всеки в панталон, който се озовеше близо до Джейн.
— Не, нищо не ни трябва — отговори. — Благодаря ти.
След като Рейдж си тръгна и затвори вратата, Джейн се размърда на пейката и протегна крака. С някакво нелепо чувство на самодоволство той отбеляза, че седят в една и съща позиция.
— Какво е лесър! — попита тя.
Каза си, че е пълен нещастник, докато я оглеждаше.
— Нежив убиец, който преследва расата ни с цел унищожение.
— Нежив? — Тя сбръчка чело, сякаш мозъкът й отказваше да приеме чутото. — Не разбирам.
— Дълга история.
— Имаме време.
— Не чак толкова много. Дори съвсем малко.
— Някой от тях ли те простреля?
— Да.
— И нападнаха Фюри?
— Да.
Настъпи дълго мълчание.
— Тогава се радвам, че е накълцал един от тях.
Веждите на Ви подскочиха до линията на косата му.
— Наистина ли?
— Генетикът у мен се отвращава от унищожението. Геноцидът е нещо напълно непростимо. — Тя стана и отиде да нагледа Фюри. — Вие убивате ли ги? Лесърите?
— За това съществуваме. С братята ми сме порода, създадена за битки.
— Порода? — Тъмнозелените й очи срещнаха неговите. — Какво имаш предвид?
— Генетикът у теб знае точно какво имам предвид. — Докато думата Примейл се щураше в главата му като изстрелян патрон, той прочисти гърло. Не бързаше да признае за бъдещето си като спътник на Избраниците на жената, с която всъщност искаше да бъде. Която щеше да си тръгне. Някъде около залез-слънце.
— И тук тренират други като вас?
— Воини, които да ни подкрепят. С братята ми сме малко по-различни от тях.
— Как точно?
— Както вече казах, ние сме специално създадена порода, притежаваща сила и способност за самоизлекуване.
— Създадени от кого?
— Друга дълга история.
— Опитай да ми я разкажеш. — Той не отговори и тя настоя. — Хайде. Защо да не си поговорим? А и аз наистина се интересувам от вида ви.
Не от него, а от вида му.
Ви сподави ругатня. Ако продължаваше да изпитва такива лигави чувства към нея, скоро щеше да започне и ноктите да си лакира.
Наистина му се щеше да запали цигарата, която държеше, но нямаше да го направи в нейно присъствие.
— Стандартна процедура. Най-силните мъже създават поколение с най-добрите жени и резултатът са воини като мен, способни да защитават расата.
— Какво става, когато се родят жени?
— Били са основата за духовния живот на вида.
— Били са? Значи този вид селективно отглеждане вече не съществува?
— Всъщност… На път е да започне отново. — По дяволите, наистина имаше нужда от цигара. — Ще ме извиниш ли?
— Къде отиваш?
— В залата. Ще запаля една цигара. — Той тикна ръчно навитата цигара между устните си, стана и се спря от външната страна на вратата. Облегна се на бетонената стена и остави бутилката с вода в краката си. Щракна със запалката. Замисли се за майка си и изпусна дим заедно с още една сподавена ругатня.
— Куршумът беше странен.
Ви обърна глава. Джейн стоеше на прага със скръстени пред гърдите ръце. Русата й коса беше разрошена, сякаш беше прекарала пръсти през нея.
— Моля?
— Куршумът, с който си прострелян. Те различни оръжия ли използват?
Той отново изпусна дим, но в другата посока, надалече от нея.
— Как така странен?
— Обикновено патроните имат конична форма. Върхът им е заострен, ако са от пушка, или по-тъп, ако са от пистолет. Този в теб беше заоблен.
Ви дръпна отново.
— На рентгеновата снимка ли го видя?
— Да, от обикновено олово е, доколкото можах да забележа. Куршумът беше леко неравен по ръба, но вероятно причината е досегът му с ребрата ти.
— Само Господ знае с какви нови технологии разполагат лесърите. Имат си играчки, също както и ние си имаме. — Той погледна към върха на цигарата си. — Като стана дума, трябва да ти благодаря.
— За какво?
— Задето ме спаси.
— Няма нищо. — Тя се засмя леко. — Бях изненадана от сърцето ти.