— Благодаря, Мак.
— Няма проблем, шефе. Връщам се обратно при бара.
Тя затвори вратата и погледна към червенокосия. Той беше преминал преобразяването, но не отдавна. Движеше се, сякаш още не можеше да прецени габаритите си.
Той пъхна ръка във вътрешния джоб на велуреното си сако, а тя каза:
— Ако извадиш от там нещо различно от документ за самоличност, собственоръчно ще се погрижа да излезеш от тук на носилка.
Той се спря.
— Това е неговият документ за самоличност.
— Той вече ми показа такъв.
— Не е бил истинският. — Той протегна ръка. — Ето го действителния.
Хекс взе ламинираната карта и прочете изписаното на Древния език под наскоро направена снимка. Погледна към момчето. То отказваше да срещне погледа й. Беше се свило и изглеждаше, сякаш искаше стола, на който седеше, да го погълне.
— По дяволите.
— Казаха ми да покажа също и това — продължи червенокосият. Подаде й лист дебела хартия, сгънат на четири и запечатан с черен восък. Когато видя символа, й се прииска да изругае отново.
Кралският кръст. Прочете проклетото писмо. Два пъти.
— Възразяваш ли да го задържа, рижав?
— Не, напротив.
Докато го сгъваше, тя попита:
— Ти имаш ли документ за самоличност?
— Да.
Друга ламинирана карта се озова в ръцете й. Тя я погледна и после им върна двете карти.
— Следващия път, като дойдете тук, не чакайте на опашката. Кажете на бодигарда моето име и ще дойда да ви взема. — Взе пистолета. — Твой ли е, или негов?
— Мой. Но мисля, че е по-добре той да го задържи. По-добър стрелец е.
Тя върна пълнителя на мястото му и го подаде на мълчаливото хлапе с дулото надолу. Ръката му не трепна, докато го взимаше от нея, но проклетото нещо изглеждаше прекалено голямо за него.
— Не го използвай, освен ако не ти се налага да се защитиш. Разбрахме ли се?
Хлапето кимна веднъж, стана от стола и прибра пистолета в джоба, от който го беше извадило по-рано.
Не беше какъв да е претранс. Според личната му карта той беше Терър, син на Дариъс, воин на Братството на черния кинжал. Което значеше, че трябва да се погрижи да не му се случи нищо на нейна територия. Последното, от което Рив се нуждаеше, беше хлапето да пострада в „Зироу Сам“.
Страхотно. Все едно да държиш кристална ваза в помещение, пълно с ръгбисти.
И на всичкото отгоре беше ням.
Тя поклати глава.
— Добре, Блейлок, син на Рок, ти се грижи за него и ние ще сторим същото.
Червенокосият кимна, а хлапето най-сетне вдигна глава към нея и по някаква причина погледът в яркосините му очи я накара да се почувства неудобно. Боже… Той беше стар. В погледа му прозираше колко е древен и това я стъписа.
Прочисти гърло и се запъти към вратата. Отвори я, а червенокосият каза:
— Почакай. Как се казваш?
— Хекс. Където и в клуба да споменете името ми, ще ви открия за нула време. Това ми е работата.
Вратата се затвори, а Джон реши, че унижението е като сладоледа. Има различни вкусове, от него те побиват тръпки и те кара да кашляш.
А това си беше шоколадова мелба с ядки. В момента направо се давеше с нея.
Страхливец. Боже, толкова ли беше очевидно? Тя дори не го познаваше и веднага го прецени правилно. Той беше истински страхливец. Слабак, за чийто баща не беше отмъстено, нямаше глас, а на тялото му не би завидял и десетгодишен.
Блей пристъпи от крак на крак с огромните си ходила. Ботушите му прошумоляха леко, но звукът, кой знае защо, се усети така силен, като че някой крещеше в малката стая.
— Джон? Искаш ли да си тръгваме?
Страхотно. Все едно беше петгодишно хлапе, заспало на партито на големите.
Яростта го връхлетя, подобно на гръмотевица, и Джон почувства как тежестта й го изпълни с енергия. Това му беше добре познато. Точно такъв вид гняв го беше накарал да тръшне Леш на земята. Бе породил жестокост в такава степен, че Джон беше удрял лицето му, докато плочките наоколо не почервеняха, сякаш някой беше разсипал кетчуп.
По някакво чудо малка част от мозъка на Джон, която още действаше рационално, му подсказа, че е най-добре да си върви у дома. Ако останеше тук, в този клуб, щеше да продължи да си повтаря наум казаното от жената, докато това не го влудеше и не го накараше да извърши нещо наистина глупаво.