— О, по дяволите, Бунуб. Ако Таквер не е искала назначението, е можела да им откаже. Нали знаеш, че в момента сме изправени пред заплахата от глад.
— Абе, чудя се, дали сама не е искала да си тръгне. Често става така, след като се роди бебето. Знаех си аз, че отдавна трябваше да го дадете в яслата. Толкова много ревеше. Като се появи бебето и партньорите се отчуждават. Нямат време. Съвсем естествено е, както казваш, тя сама да е търсила възможност за промяна и да се е уловила за първата, която й попадне.
— Не съм казал нищо подобно! Отивам на закуска.
Излезе навън. Думите на жената бяха засегнали най-болните места в душата му. Сякаш тя бе изказала собствените му страхове и опасения. Тя остана в стаята вероятно, за да огледа как най-добре да се настани в нея.
Бе се успал и стигна в столовата точно преди да затворят. Зверски изгладнял от пътуването той си взе двойна дажба и от кашата и от хляба. Момчето зад шублера го изгледа намръщено. Никой в днешната обстановка не си вземаше двойна дажба. Шевик му върна намръщения поглед, но не каза нищо. За последните осемдесет часа бе изял само две мижави купички супа и кило хляб, така че имаше пълното право да си навакса пропуснатото, но проклет да бе, ако тръгнеше да се обяснява. Необходимостта да оцелее бе единственото оправдание, нуждата му даваше право. Той бе Одонианец. Нека гадните собственици се измъчват от чувството за вина.
Бе седнал сам на маса, но Дезар веднага се присъедини към него, смутено усмихнат, не смееше да погледне Шевик в очите.
— Нямаше те напоследък — заговори.
— В една плантация, по спешност. Шест декади. Тук как вървят нещата?
— Зле.
— Ще станат и по-зле — каза Шевик, но самият той не бе вътрешно убеден в това, защото в момента ядеше и кашата бе наистина много вкусна.
— Виждал ли си Сабул?
— Не. Прибрах се късно снощи. — Хвърли поглед към Дезар и рече с престорена небрежност: — Таквер е получила извънредно назначение. Заминала е преди четири дни.
Дезар кимна с безразличие.
— Да, чух. Чу ли, за реорганизацията в Института?
— Не. Какво става?
Математикът простря дългите си ръце върху масата и заби поглед в тях. Той винаги си беше вързан в езика, говореше в телеграфен стил. Почти заекваше, но Шевик така и не можеше да реши дали това заекване бе продукт на повреда в гласовия апарат или на повреда в душевния морал. Макар, че винаги бе харесвал Дезар, без самият да знае защо, имаше и моменти, в които започваше силно да го ненавижда, също без да разбира защо. Това бе един от тези моменти. Имаше нещо прикрито в изражението на Дезар, в присвитите му устни, в сведените очи — също като очите на Бунуб.
— Чистка. Съкращават излишните преподаватели. Изхвърлиха Шипег. — Шипег бе прословут с некадърността си математик, който успяваше да се задържи като непрекъснато ухажваше и коткаше студентите и така си уреждаше по един курс лекции, който уж те сами искаха, всеки семестър. — Пратиха го в някакъв регионален институт.
— Ще причини по-малко вреди, ако го пратят да копае плантациите с холум-дървета — каза Шевик. Сега (вече сит) му се стори, че в крайна сметка от сушата може и да има някаква полза за обществото. Отново се виждаха ясно наболелите проблеми. Слабите места трябваше да бъдат подсилени, болните органи — заменени със здрави, излишъкът — да бъде изстъргал от тялото.
— Казах една-две думи за теб на общото събрание на Института — промърмори Дезар и вдигна поглед, но не успя да срещна очите на Шевик. Макар и да не разбра какво точно означават думите му, още докато ги произнасяше, Шевик разбра, че Дезар го лъже. Бе убеден в това. Дезар не бе казал една-две думи за него, той ги бе наговорил против него.
Едва сега му стана ясна причината за всички онези моменти, в които инстинктивно бе ненавиждал Дезар. Дезар таеше злоба в душата си. Това, че Дезар също го харесва и се опитва да се сприятели с него също получи своето обяснение, макар то да бе също толкова противно. Изкривените пътища на собственическото мислене, лабиринтите от любов и омраза не значеха нищо за него. Арогантен и груб той крачеше право през стените им. Без да продума повече на математика, той завърши закуската си и излезе навън в ясната есенна утрин. Пресече площада и се упъти към Института.
Влезе в помещенията, които всички наричаха „кабинета на Сабул“; стаята, в която се бяха видели за първи път и в която Сабул му бе дал граматиката и речникът на Йотийски език. Сабул вдиган притеснено поглед, после отново заби очи в книжата на бюрото си — трудолюбивият, разсеян учен — чак тогава позволи на претрупания си мозък да отбележи факта, че Шевик е в стаята. Изглеждаше остарял и съсухрен. Бе видимо по-прегърбен от преди, но и в изражението му имаше нещо изкуствено и показно.