— Лоши времена, а? — промърмори той. — Лоши времена!
— Ще станат и по-лоши — усмихнато отвърна Шевик. — Как вървят нещата тук?
— Лошо, лошо — поклати Сабул посивялата си глава. — Тежки времена настанаха за науката, за интелектуалците.
— Нима за тях някога има добри?
Сабул нададе неестествен кикот.
— Получили се нещо за нас с летните доставки от Урас? — запита Шевик и си разчисти място за сядане на една пейка. Седна и кръстоса крака. Бялата му кожа бе хванала приятен тен, който се бе превърнал в бронзов загар, докато работеше на открито в полетата на Саутрайзинг. В сравнение със Сабул изглеждаше в цветущо здраве, млад и свеж. И двамата напълно съзнаваха контраста.
— Нищо интересно.
— Някакви отзиви за „Принципите…“?
— Не — кисело отвърна Сабул, което много подхождаше на нацупения му вид.
— Никакви писма?
— Никакви.
— Странно.
— Какво странно има? Ти какво очакваше? Лекторско място в Университета Ю Ун? Наградата Сео Оен?
— Очаквах някакви отзиви и коментари.
— Едва ли са имали достатъчно време за рецензии.
— Напротив, имаха достатъчно време.
Замълчаха за момент.
— Разбери най-сетне, Шевик, че вътрешното ти убеждение в собствената ти непогрешимост не е достатъчно. Знам, че хвърли много сили над книгата. И аз доста се потрудих, докато я издам, докато разясня на всички, че тя не е просто една безотговорна нападка над Теорията за Последователността, а има и положителни аспекти. Но, след като останалите физици не виждат нищо ценно в работата ти, тогава ти трябва да се опиташ да преразгледаш собствените си ценности и да откриеш къде се получава разминаването. Щом тя не означава нищо за другите, каква е ползата от нея тогава? Каква е нейната функция?
— Аз съм физик, а не — функционален аналитик — меко отвърна Шевик.
— Всеки Одонианец трябва да бъде функционален аналитик. Ти си на трийсет, нали? На твоята възраст, човек трябва вече да знае не само функциите на тялото си като сбор от клетки, но и собствената си функция в организма на обществото, т.е. каква е неговата най-полезна функция в този организъм. На теб вероятно не ти се е налагало да мислиш често по този въпрос, както на повечето хора…
— Не, не ми се е налагало. Още, когато бях на десет-дванайсет години знаех с какво трябва да се занимавам.
— Това, което едно момче си мисли, че ще му е приятно да се занимава, не винаги е това, което неговото общество изисква от него.
— Аз съм трийсет годишен, както и сам забелязахте. Не съм ли прекалено стар за момче.
— Ти си достигнал до тази възраст в необичайно защитена, предпазена среда. Първо в Нортсетингския Регионален Институт…
— После проекта със залесяването, после няколко селскостопански проекта, после практическите обучения, блоковите комитети, и всичките доброволни отряди, в които съм участвал, откакто настана сушата. Изобщо, обичайната камара необходими занимания. Всъщност, на мен ми харесва да върша и тази работа, но това, с което се занимавам, е физиката. Какво се опитвате да ми кажете?
Сабул не отговори, само го изгледа изпод тежките си, рунтави вежди.
— Най-добре е да говорите направо — добави Шевик — без да се опитвате повече да се позовавате на обществената ми съвест.
— Смяташ ли работата, която си свършил тук за функционална? За полезна?
— Да. „Колкото по-организирани са частите, толкова по-централизиран е целият организъм, като под «централизираност» се разбира способността за оптимално функциониране“. Томар, „Дефиниции“. Тъй като темпоралната физика прави опит да организира познанията на човешкия разум в стройна система, то тогава, по дефиниция, тя е оптимално функционална дейност.
— Да, но не може да нахрани гладните.
— Току-що прекарах шест декади, помагайки да се направи това. Когато ме повикат отново, пак ще отида. Междувременно, обаче, ще си върша моята си работа. Щом трябва да се работи в сферата на физиката, смятам, че е мое право и задължение да се занимавам точно с това.
— Ще трябва да разбереш най-сетне, че точно в момента никой не се нуждае от физика. Поне не и от тази, с която се занимаваш ти. Сега трябва да работим с практична насоченост.
Сабул се размърда неспокойно в стола си. Изглеждаше унил и някак гузен.
— Трябваше да освободим пет човека за ново назначение. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ти си един от тях. Е, това е.
— Така си и мислех — каза Шевик, макар че до този момент все още не бе разбран, че Сабул го е изхвърлил от Института. Когато го чу от устата му, обаче, разбра, че го е знаел през цялото време и това. А и не би доставил на Сабул удоволствието да го види изненадан и сломен.