Достатъчно често бе попадал в конфузни ситуации и се бе чувствал като глупак. Като младеж бе измъчван от усещането, че другите го взимат за странен, за по-различен от тях. По-късно бе изпитват на гърба си гнева и презрението на много от братята си на Анарес. Понякога дори нарочно ги бе предизвиквал. Но никога не бе приемал тяхната оценка за себе си. Никога не се бе срамувал.
Нямаше как да знае, че това унизително състояние на духа е просто химическа реакция в следствие преливането, също както и главоболието. Дори и да го знаеше от това нямаше да му стане по-леко. Срамът — усещането за нечистоплътност и отвращението от самия себе си — бе истинско Откровение. Сега той прозря всичко с ужасна, с убийствена яснота. Бе предаден и то не само от горката Веа. Това, което се бе опитал да повърне не бе само алкохол, а всичкия хляб, който бе ял на Урас.
Облакъти се на бюрото и зарови лице в дланите си. Разтри болезнено пулсиращите си слепоочия. Зае се да разгледа положението си в момента в светлината на дълбокия срам, който изпитваше.
На Анарес той доброволно бе избрал да свърши това, което чувстваше като свое, лично призвание, въпреки че то бе в разрез с това, което обществото очакваше от него. Да го извърши означаваше да се разбунтува, т.е. да рискува себе си като личност в името на обществото.
Тук на Урас един бунт би бил просто проява на излишен лукс, едно задоволяване на собствените капризи. Да бъдеш физик тук, на А-Йо означаваше да служиш не на обществото, не на човечеството, не на истината, а на Държавата.
Още през първата си вечер в същата тази стая той ги бе попитал открито и леко предизвикателно „Какво смятате да правите е мен?“. Сега вече знаеше какво бяха направили с него. Чифойлиск му бе казал простата истина. Те го притежаваха. А той, наивникът-анархист си бе помислил, че може да се пазари с тях. Индивидът не може да се пазари с Държавата. Държавата не познаваше друга разменна монета освен силата и властта, а и сама си сечеше монетите.
Сега вече всичко се подреждаше на мястото си. Той бе направил грешка като дойде на Урас. Това бе първата му огромна грешка и по всяка вероятност щеше да носи последствията й до края на живота си. Веднъж вече разбрал това и дал си сметка за всичките случки и събития, които доказваха тази истина, но които той се бе опитвал да отрича или не забелязва в продължение на толкова месеци, чак до последната отвратителна и ужасна сцена с Веа, споменът за която отново накара лицето му да пламне, той осъзна, че всичко е свършено. Но, дори и в този момент на махмурлийско самосъжаление, той не чувстваше вина. Нямаше смисъл да миели вече за това. Това бе минало. Това, за което трябваше да мисли сега е какво да прави оттук нататък? След като сам се бе напъхал в затвора как можеше да действа като свободен човек?
Нямаше да постави познанията си като физик в услуга на политиците. Това поне бе напълно ясно.
Ако откажеше да работи повече, щяха ли да го пуснат да се прибере вкъщи?
Пое дълбоко дъх, вдигна глава и впери невиждащи очи в огряната от слънце зеленина зад прозореца. За първи път мислеше за перспективата да се завърне вкъщи като за най-добрата възможност. Мисълта за това заплашваше да разбие вратите и да го залее с носталгичния поток на спомените и копнежите. Отново да говори Правски, да побъбри с приятели, да види Таквер, Пилун, Садик, да докосне праха на Анарес…
Те нямаше да, го пуснат да си отиде. Не бе платил своята част от сделката. Но не можеше и да го направи, да се предаде, за да го пуснат да избяга.
Както си седеше така, зад бюрото, огрян от ярката слънчева светлина, изведнъж сви ръце в юмруци и рязко удари ръба на плота. Веднъж, два пъти, три пъти. Лицето му изобщо не промени спокойното си, замислено изражение.
— Къде да отида? — гласно изрече той.
На вратата се почука. Влезе Ефор с подноса със закуската и сутрешните вестници.
— Идвах в шест, както обикновено, но вие спяхте — отбеляза той, подреждайки закуската с обичайната си достойна за възхищение грациозност.
— Снощи се напих — каза Шевик.
— Хубаво нещо, ама не и на сутринта — рече Ефор. — Това ли е всичко, сър? Много добре — извърна се той и се оттегли със същата грациозност, междувременно покланяйки се на Пе, който тъкмо влизате през вратата.
— О, съжалявам, не исках да ти преча на закуската! Просто реших да намина на връщане от църковната служба.