Във всеки момент от стройната логическа мисъл на Теранците Шевик откриваше по нещо едновременно и близко и непознато. Това бе доста интригуващо за него и той чувстваше Айнщайн много близък до себе си. Също като него Теранският учен се бе опитал да създаде една обща, унифицирана теория за полето. Обяснявайки силата на гравитацията като геометрична функция върху координатната система време/пространство, той се бе опитал да разшири синтеза като включи и електромагнитните сили. Не бе успял. Дори още по негово време, а и дълго след смъртта му, другите физици от неговия собствен свят се бяха отрекли от проваления му опит и се бяха втурнали да преследват привлекателната квантова теория с нейните многообещаващи технологични приложения и, в крайна сметка, се бяха посветили изцяло именно на технологичните изобретения и бяха докарали теорията до задънена улица. Това бе резултат от катастрофалната липса на въображение. И все пак, донякъде бяха оправдани, защото в отправната точка, от която бяха тръгнали, технологичният прогрес е лежал още далеч напред в неопределеното бъдеще, нещо, което старият Айнщайн упорито е отказвал да приеме. Този му отказ също се е оказал правилен, в крайна сметка. Само дето той не е имал нужните доказателства — променливите величини на Саеба и теориите за неограничената скорост и комплексната причина. Неговата обща теория за полето наистина съществуваше, но съществуваше в Сетианската физика и то в постановки, които той може би би отказал да приеме, защото скоростта на светлината като стабилен компонент и ограничителен фактор бе твърде съществена за великите му теории. И двете му Теории за Относителността бяха колкото красиви, толкова и валидни. Бяха голям принос в науката, от полза всички следващи поколения. И все пак и двете зависеха от една хипотеза, истинността на която не можеше да се докаже и, която, при определени обстоятелства, дори се оказваше невярна.
Но нима една теория, на която всички елементи са доказуеми, не бе просто повторение на вече съществуващото? Единствено в сферата на недоказуемото, дори на невярното, се криеше шансът за пробив в затворения кръг и продължаване напред.
В такъв случай, какво значение имаше, че хипотезата за реално съществуващата едновременност бе недоказуема? Ето над този проблем си блъскаше главата Шевик през последните три дни. Всъщност през последните десет години.
Той всячески се бе домогвал до сигурното, до доказуемото. Опитвал се бе да го сграбчи сякаш е нещо, което можеше да притежава. Бе се опитвал да си осигури доказателства и гаранции за нещо, което не можеше да приеме на готово, защото, ако бе възможно да го приеме за дадено, то щеше да се превърне в затвор за него. А така, просто като приемаше за валидна реално съществуващата едновременност той свободно можеше да използва прекрасната геометрия на относителността. Това щеше да му даде възможност да продължи напред. Следващата стъпка му бе пределно ясна. Поредността можеше да се раздроби на едновременно съществуващи променливи величини, чрез трансформационните уравнения на Саеба. Чрез този подход щеше да се заличи антитезата между поредност и моментност на съществуването. Оттук вече всичко ставаше много лесно: Последователността и Едновременността се обединяваха в едно фундаментално единство. Двата аспекта на Вселената — динамичен и статичен — щяха да се свържат чрез концепцията за интервала. Как е могъл цели десет години да не види простото обяснение, което е било под носа му? Вече нямаше, никаква пречка да се продължи напред. Всъщност, той вече бе продължил напред. Бе успял. Провалът в миналото се бе превърнал в бъдещ успех. В този първи миг на прозрение, той вече знаеше, че е успял. Стената се бе срутила. Това, което виждаше, бе толкова просто, най-простото нещо на света. Бе самата простота, която съдържаше в себе си цялата комплексност. Това бе Откровение. Бе ясният път напред, пътя към дома, светлината…
Въодушевлението му бе като на малко дете, тичащо през огряна от слънчевите лъчи поляна. Вече нямаше край, нямаше спиране…