И все пак, в този момента на пълно щастие и успокоение, той бе споходен от страхове; ръцете му затрепериха, а очите му се напълниха със сълзи, сякаш бе гледал право в слънцето. В крайна сметка плътта е тленна. Усещането бе странно, невероятно, усещането да знаеш, че животът ти има смисъл, че си изпълнил предназначението му.
Той продължаваше да се взира, да се взира и да се взира в това слънце със същата онази детинска радост, докато най-сетне не можеше повече. Когато се върна на земята и се огледа наоколо, през плувналите си в сълзи очи, видя, че стаята е тъмна, прозорците са пълни със звезди.
Моментът бе отлетял; той го видя как отлита. Не се опита да го задържи. Знаеше, че не може. Моментът не бе част от него, а обратното — той бе част от момента.
След малко се изправи несигурно и запали осветлението. Известно време просто се разхожда из стаята. Докосваше различни неща, корицата на книга, сянката на лампата, щастлив, че се е върнал обратно сред познатите предмети, обратно в собствения си свят. Защото в този момент разликата между тази или онази планета, между Урас и Анарес, бе толкова голяма, колкото може да бъде разликата между две песъчинки пясък от крайбрежната ивица. Вече нямаше бездни, нямаше стени. Нямаше заточеници. Той бе зърнал за миг основите на Вселената и те бяха здрави.
Бавно и с леко несигурна крачка се запъти към спалнята. Отпусна се на леглото, без да се съблича. Лежеше така, с ръце зад тила, нахвърляше и планираше детайл след детайл от работата, която трябваше да свърши; обзет от тихо, щастливо чувство на благодарност, което постепенно се уталожи в кротък унес и той заспа.
Спа цели десет часа. Събуди се с мисълта за уравненията, с които щеше да се изрази концепцията за интервала. Седна зад бюрото и се зае да ги състави. Следобед имаше лекция и отиде да я изнесе. После вечеря в столовата за преподаватели, където си побъбри с колегите си за времето, за войната, или за каквото го заговореха. Дори и те да забелязаха някаква промяна в него, той не разбра, защото мислите му бяха заети с друго. Върна се в стаята си и продължи да работи.
На Урас денонощието се състоеше от двайсет часа. В продължение на осем дни той прекарваше от дванайсет до шестнайсет часа дневно зад бюрото си, или просто крачейки нагоре-надолу из стаята, често отправил взор към прозорците, зад които грееше топлото пролетно слънце, или трепкаха звездите заедно с мъничката, плаха Луна.
Когато влезе с подноса за закуската, Ефор завари Шевик в леглото, наполовина облечен, със затворени очи и дърдорещ на някакъв чужд език. Помогна му да се надигне. Шевик се стресна и се събуди, изправи се и с клатушкане се запъти към другата стая. По бюрото му нямаше абсолютно нищо. Той се втренчи с празен поглед в компютъра, от който също всичко бе изтрито. После просто остана така, втренчен в празното като халосан по главата. Ефор успя да го накара да легне отново.
— Тресе ви, сър. Да повикам ли лекар?
— Не!
— Сигурен ли сте, сър?
— Да! Не пускай никого. Казвай им, че съм болен.
— Ако кажа така, те със сигурност ще се домъкнат заедно с лекаря тук. Не мога ли да им казвам, че още работите, сър? Това много им харесва.
— Заключи вратата, когато излезеш — рече Шевик. Тленното му тяло му бе изневерило. Бе слаб и изтощен до изнемога. Оттам идваха и притесненията и страховете му. Страхуваше се от Пе, от Ой, от полицейски обиск. Всичко, което бе чул, прочел и недоразбрал за Ураската полиция, тайната им полиция изплува с ужасна яснота в съзнанието му, също както един тежко болен си припомня всяка дума, която е чул или прочел за рака.
Впи трескав поглед в Ефор.
— Можете да ми вярвате — каза му слугата с присъщия си бърз, суховат говор. Той донесе на Шевик чаша вода, после го остави като не пропусна да заключи вратата след себе си.
Следващите два дни той се грижи за Шевик с желание и такт, които едва ли бе усвоил при обучението се като прислужник.
— Трябвало е да станеш лекар, Ефор — каза му Шевик. Вече бе по-добре, чувстваше се отпаднал физически, но треската бе отминала.
— Тъй казва и мойта дъртофелница. Когато не е добре, не дава на никой друг да я доближи, освен на мен. Все ми казва, че му разбирам. Предполагам, че е така.
— Грижил ли си се някога за болни? Работил ли си в болница?
— Не, сър. Не ща да имам нищо общо с болниците. Туй ще е най-черния ми ден, когато ще трябва да пукна в някой от тия чумави дупки.
— Болниците? Какво не им е наред на болниците?
— Нищо им няма, сър. Поне на тези, в които ще закарат вас, ако се разболеете — отвърна Ефор с усмивка.
— Тогава за кои болници говориш?
— За нашите. За мизерните. Мръсни като лайняна дупка — отвърна Ефор незлобливо, просто описателно. — Съборетини. Детето умря в една такава. Целите подове са на дупки, големи дупки, чак светлината се вижда през тях. Питам ги аз как тъй, викам стана? Пък през дупките влизат плъхове и хоп! — право в леглата на болните. Стара е сградата, викат, от шестстотин години е болница. „Дом на Светата Благодат“, тъй й викат. Болница за бедните. Лайняна дупка, това си е.