— Мислите ли, че това е интересно? — прекъсна го наставникът, обръщайки се към другите деца.
— Защо да не може да стигне до дървото? — попита едно момиченце на десет години.
— Защото камъкът винаги ще трябва да изминава половината от пътя, която остава — обясни Шевик — и винаги ще има още половин разстояние, който трябва да се измине. Разбираш ли?
— Да кажем, че лошо си се прицелил в дървото — каза наставникът и устните му се разтегнаха в усмивка.
— Прицелването няма никакво значение. Просто камъкът не може да стигне до дървото!
— От кого чу тази идея?
— От никого. Аз някак си я видях. Видях как камъкът всъщност…
— Достатъчно.
Децата бяха започнали да си приказват помежду си, но изведнъж млъкнаха като онемели. Малкото момче с плочата също замълча. Изглеждаше изплашен и начумерен.
— Речта е споделяне, колективно действие. Ти не споделяш, ти се самоизтъкваш.
От коридора се чу мелодията на оркестъра.
— Ти не си видял това и въобще не е било спонтанно. Спомням си, че съм чел нещо такова в една книга.
Шевик се втренчи в наставника.
— Каква книга? Тук има ли я?
Наставникът се изправи. Беше почти два пъти по-висок и три пъти по-тежък от своя опонент. По лицето му се четеше дълбока омраза към детето. В позата му нямаше физическа заплаха, а по-скоро желание да наложи авторитета си, въпреки че гневния отговор на странния, детски въпрос развали това впечатление:
— Не! И престани да се самоизтъкваш! — извика той и веднага възвърна предишния си педантичен тон. — Това, което правиш, е в пълен разрез с целите на курса по разговор. В разговора винаги има две страни, но Шевик не разбира това, за разлика от останалите и неговото присъствие проваля работата на групата. Ти сам разбираш това, нали Шевик? Предлагам ти да си потърсиш друга група.
Останалите мълчаха и единствено далечната мелодия на оркестъра нарушаваше тишината. Шевик върла плочата за писане и бавно излезе от кръга. В коридора той спря. Под ръководството на наставника, децата едно след друго започнаха да разказват някаква обща история. Шевик стоеше, заслушан в приглушените гласове и в бързите удари на сърцето си. Ушите му пищяха, но не от звуците на оркестъра — така се бе чувствал и преди, когато искаше да потисне сълзите си. Той не искаше да чува писъка в ушите си, нито да мисли за камъка и дървото и затова насочи мислите си към Квадрата. Той беше съставен от числа, а те винаги са студени и солидни и когато той грешеше, винаги мислеше за тях, защото те никога не грешаха. Той виждаше Квадрата в съзнанието си — една проекция в пространството, каквато музиката създаваше във времето. Квадратът се състоеше от деветте цифри, а 5 беше в средата. Както и да събираш колонките, резултатът винаги е един и същ. Беше му приятно да вижда Квадрата. Само ако можеше да направи група, в която да се разговаря за такива неща! Имаше само няколко по-големи момичета и момчета, които се интересуваха от това, но те бяха винаги заети. Ами книгата, за която наставникът спомена? Дали е книга с числа? Дали в нея е показано как камъка стига до дървото? Беше глупаво да разказва шегата за камъка и дървото. Наставникът бе прав: никой дори не разбра, че това е шега. Главата го болеше. Той отново се върна в своя вътрешен свят, при спокойствието на числата.
Ако една книга бе написана само с числа, то тя щеше да е вярна и истинска. Думите винаги изкривяваха и объркваха нещата, вместо да ги свързват и изясняват. Но зад думите, в центъра, както в центъра на квадрата, всичко се получаваше точно. Можеш да промениш всичко, но в крайна сметка нищо няма да се изгуби. Ако виждаш числата, можеш да видиш баланса, схемата. Виждаш основите на света. Те бяха стабилни.
Шевик се бе научил да чака. Беше станал специалист в чакането. Първо се научи да чака майка си, Рулаг, да се върне, но това беше толкова отдавна, че вече не си го спомняше. После привикна да изчаква реда си и подходящия момент. На осем години той непрекъснато питаше „защо“, „как“ и „ами ако“, но много рядко задаваше въпроса „кога“.
Той изчака баща си да дойде да го вземе. Чакането беше дълго: шест декади. Палат бе получил временна работа по поддръжката на Завода за пречистване на води в планината Дръм и след това щеше да прекара една декада по плажовете на Маленин, където щеше да плува, да почива и да се съвъкуплява с една жена на име Пипар. Той бе обяснил всичко това на сина си. Шевик му вярваше, а и той заслужаваше това доверие — когато шестдесетте дни изтекоха, той пристигна в детските общежития в Уайд Плейнс. Беше висок и слаб, а погледът му бе по-тъжен от всякога. Той не желаеше да се съвъкупяване. Искаше Рулаг. Когато видя момчето, той се усмихна, но челото му болезнено се набърчи.