— Работите прекалено много през последните две седмици, сър — каза той. — Не трябва да се преуморявате толкова. — Не пожела да седни и си тръгна съвсем скоро, самата учтивост.
Атро продължаваше да говори за войната в Бенбили, която се превръщаше, както той се изрази, в „широко мащабна операция“:
— Хората в тази страна одобряват ли войната? — попита Шевик, прекъсвайки една лекция по военна стратегия. Бе озадачен от липсата на каквато и да е морална оценка по въпроса, от страна на жълтата преса. Бяха зарязали гръмките, бомбастични фрази; материалите им понякога напълно съвпадаха по съдържание с официалните правителствени бюлетини по телефакса.
— Да одобряват ли? Надявам се, не си мислиш, че ще легнем покорно и ще оставим проклетите Тувийци да ни тъпчат? Статуквото ни на световна сила е заложено на карта!
— Аз имах предвид народа, не правителството. Обикновените хора, тези, които… които трябва да се бият.
— Че на тях какво им е? Те са свикнали с мобилизацията. На тях това им е най-важната задача, скъпи ми приятелю! Да се бият за отечеството си. И трябва да знаеш, че няма по-добър войник на земята от Йотийския войник. В мирно време той може да се лигави със сантиментални глупости от рода на пацифизма, но суровата закалка си е винаги у него, скрита отвътре. Редовият солдат винаги е бил най-голямото ни национално богатство. Затова сме и стигнали до положението си на световна водеща сила, каквато сме в момента.
— Като се катерите по камари от детски трупове — промърмори Шевик, но ядът, или може би нежеланието да нарани чувствата на стареца заглушиха думите му и Атро не го чу.
— Не, — продължаваше разпалено Атро — когато над страната надвисне заплаха, решимостта на хората става твърда като стомана. Има в Нио и най-вече в някои от малките заводски градчета няколко празнодумци, дето все си търсят белята, и които вдигат доста шум, докато сме в мир, но всички дребни дрязги и различия се забравят, когато е застрашен националния флаг. Знам, че не щеш да ми повярваш. Трябва да знаеш, скъпи ми приятелю, че Одонианството има един голям недостатък — прекалено е женствено. В него просто липсва мъжкия светоглед. „Стомана и кръв, на битката яркия блясък…“, както е казал поетът. Одонианството не разбира какво е това самоотверженост, неустрашимост, любов към знамето.
Шевик замълча за момент, после меко каза:
— Това може би е вярно донякъде. Дори и само защото ние нямаме знамена.
Когато Атро си тръгна, Ефор влезе, за да изнесе подноса с остатъците от вечерята. Шевик го спря.
— Извинявай, Ефор — каза той и остави една малка бележка върху подноса. На нея бе написано: „Има ли скрит микрофон в стаята?“
Слугата бавно сведе глава и прочете написаното, вдигна поглед към Шевик и замислен го изгледа. После посочи с очи комина над камината.
— Спалнята? — запита Шевик със същите средства.
Ефор поклати глава, постави обратно подноса на масата и последва Шевик в спалнята. Затвори вратата след тях съвсем безшумно като добър и прилежен слуга.
— Открих го още първия ден, докато бършех праха — каза той с усмивка.
— Тук няма ли?
Ефор сви рамене.
— Досега не съм открил. Можете да пуснете водата да тече там вътре, сър. Като в шпионските романи.
Влязоха разкошния, изцяло издържан в злато и слонова кост, храм на тоалетната. Ефор пусна водата да тече и огледа стените.
— Не — каза — не мисля, че има. Щях да го открия, ако имаше. Научих се да го правя, когато работех за един господин в Нио. Детска работа е да ги откриеш, стига да знаеш как.
Шевик извади едно друго листче от джоба си и го показа на Ефор.
— Знаеш ли как е дошло това?
Беше бележката, която бе намерил в палтото си: „Присъедини се към нас, твоите братя.“
След известна пауза — Ефор четеше бавно, мърдайки устните си — той каза:
— Не знам как е дошло тук.
Шевик бе разочарован. Бе му хрумнало, че единствено Ефор има прекрасната възможност да пъхне каквото и да било в джобовете на „господаря си“.
— Знам, обаче, кой го е написал.
— Кой? Как мога да се срещна с него?
Настана мълчание.
— Това е много опасно работа, мистър Шевик. — Извърна се и усили струята вода от кранчето.
— Не искам да те замесвам и теб. Само ми кажи… кажи ми къде да отида. Какво да търся. За кого да питам. Просто само едно име.
Последва още по-дълго мълчание. Лицето на Ефор изглеждаше изпито и набръчкано.
— Не зн… — понечи да каже той, но млъкна. После бързо продължи да говори с нисък, тих глас. — Вижте, мистър Шевик, Бог ми е свидетел, че те искат да се срещнат с вас. Ние имаме нужда от вас, но, разберете, вие изобщо не знаете в какво се забърквате. Как ще се скриете? Човек като вас? Вярно, че тук сте като в капан, но навсякъде ще бъде все същото. Може и да успеете да избягате, но не можете да се скриете. Просто не знам какво да ви кажа. Да, мога да ви дам имена. Който и от Найотите да попитате, ще ви помогне. Вече ни е дошло до гуша. Трябва ни глътка въздух. Но как ще се чувствам аз, ако ви хванат и ви застрелят? Вече осем месеца работя за вас и започнах да ви харесвам. Да ви се възхищавам. Те през цялото време ме натискат, на аз им казвам: Не. Оставете го на мира. Той е добър човек и не трябва да го забъркваме в нашите проблеми. Нека се върне, откъдето е дошъл. Оттам, където хората са свободни. Нека някой най-после да се измъкне от проклетия затвор, в който сме наблъскани!