— Но аз не мога да се върна. Не още. Искам да се срещна с тези хора.
Ефор мълчеше. Може би именно навика му да се подчинява — нещо, което бе правил цял живот — го накара най-сетне да кимне и да прошепне:
— Туйо Маеда, това е човекът, когото търсите. На Джоукинг Лейн, в Стария Град. Ще намерите бакалията.
— Пе каза, че ми е забранено да напускам кампуса. Ще ме спрат, ако ме видят да се качвам на влака.
— Може би с такси — каза Ефор. — Ще ви извикам едно. Ще ви чака долу до стълбите. Ще се обадя на Кай Оймън, трябва да е на смяна. Той е добър приятел. Но… не знам, все пак… дали трябва.
— Всичко е наред. Нали преди малко Пе беше тук и ме видя. Той ще си мисли, че не излизам от стаята, понеже съм болен. Колко е сега часът?
— Седем и половина.
— Ако тръгна веднага ще имам цялата нощ на разположение, за да го открия. Извикай таксито.
— Ще ви приготвя чантата, сър…
— Каква чанта?
— Ще ви трябват дрехи…
— Вече съм облечен! Хайде, върви.
— Не можете просто да тръгнете ей така, без нищо — възпротиви се Ефор. Това го накара се почувства доста по-неспокоен и притеснен, отколкото преди. — Имате ли пари?
— О, вярно! Трябва да взема.
Шевик вече изгаряше от желание да действа. Ефор се почеса по главата, изглеждаше някак тъжен и унил. Излезе в салона, за да извика таксито. Върна се и откри Шевик да го чака до входната врата, с наметнато палто.
— Слезте по стълбите — дрезгаво рече той. — Кай ще бъде до задната врата след пет минути. Кажете му да излезе през улица Гроув, там няма охрана като при главния портал. Изобщо не се приближавайте до портала, там със сигурност ще ви спрат.
— Няма ли да си имаш неприятности, заради мен, Ефор? И двамата говореха шепнешком.
— Няма да знам, че сте излезли. На сутринта ще им кажа, че още не сте станали. Спите. Така ще ги забавя малко.
Шевик го прегърна и стисна ръката му.
— Благодаря ти, Ефор!
— Късмет — отвърна мъжът, когато успя да се отърси от учудването си. Шевик вече беше заминал.
Разточителния ден, прекаран с Веа бе стопил повечето от парите му в брой, а сега и пътуването с такси до Нио му струва още десет парични единици. Слезе на една от главните спирки на метрото. С помощта на картата успя да се ориентира и да стигне с метрото до Стария Град, предградие, в което никога не бе стъпвал преди. Джоукинг Лейн не бе обозначена на картата, затова той слезе на централната за Стария Град спирка. Когато се изкачи по стълбите и излезе от просторната мраморна сграда на улица, спря напълно объркан. Това изобщо не приличаше на Нио Есая.
Ситен като мъгла дъждец се стелеше над тъмните улици. Нямаше улично осветление. Улични лампи имаше, но или не бяха пуснати, или просто бяха изпочупени. Тук-там през процепите на залостените прозорци, струеше мъждива, жълтеникава светлина. Надолу по улицата, ярък поток светлина струеше от една отворена врата, пред която се мотаеха група мъже, които говореха на висок глас. Мокрият от дъжда тротоар бе осеян с парчета от вестници и всякакви други отпадъци, фасадите на магазините, доколкото можеше да ги различи, бяха ниски, и целите покрити с дебели метални решетки, освен една, разрушена от пожар, която зееше черна и сляпа, с назъбени парчета стъкло все още проблясващи по рамките на строшената витрина. Хората мълчаливо го отминаваха, тихи, забързани сенки.
Една старица бавно се изкачваше по стълбите зад гърба му и той се обърна и я попита за пътя. В светлината на жълтия електрически глобус над входа на метрото, той видя лицето й: бледо и сбръчкано, с враждебните, оцъклени очи на смъртната умора. Огромни, стъклени обици се блъскаха в изпитите й страни. Тя с мъка се изкачи до последното стъпало, прегърбена от умората или от артрита, или от някаква деформация на гръбначния стълб. Но съвсем не бе стара, както си бе помислил в началото. Нямаше дори и трийсет.
— Бихте ли ми казали къде е Джоукинг Лейн? — попита я той като заекна от учудване. Тя го изгледа с безразличие, ускори крачка и го подмина, без да пророни и дума.