Выбрать главу

Маеда замълча за момент.

— Да, неопровержимото доказателство — рече той — което обаче, не можем да им покажем, за съжаление.

— Защо?

— Ако хората разберат, че е тук, полицията също ще разбере.

— Нека само дойдат и се опитат да, го вземат — усмихна се момичето.

— Демонстрацията ще бъде абсолютно мирна — отсече Маеда с внезапна ярост. — Дори ССР се съгласи на това!

— Аз обаче не съм се съгласила, Туйо. Няма да се оставя на черните якета да ми смачкат физиономията или да ми пръснат черепа. Ако посегнат, ще им отвърна.

— Присъедини се към тях, щом ти харесват методите им. Справедливостта не може да се постигне със сила!

— А властта не може да се завземе с пасивно бездействие.

— Ние не се борим за власт. Ние се борим за края на всяка власт! Как го казвахте вие? — обърна се Маеда към Шевик. — „Нашата цел са средствата“, Одо е повтаряла това през целия си живот. Само с мирни средства се постига мир, само със справедливи действия се постига справедливост! Не можем да имаме разногласия по това точно сега, когато ни предстои да действаме!

Шевик го погледна, после момичето, после магазинера, който все още стоеше прав до вратата и слушаше внимателно. Проговори съвсем тихо и уморено:

— Ако мога да ви бъда от някаква полза, използвайте ме. Например, мога да публикувам становището си по въпроса в някой от вашите вестници. Не съм дошъл на Урас, за да се крия. Ако всички хора научат, че съм тук, може би правителството няма да посмее да ме арестува открито? Не знам.

— Така е, разбира се — отвърна Маеда и черните му очи проблеснаха възбудено. — Къде, по дяволите, е Римейви? Иди се обади на сестра му, Сиро, кажи да го открие където и да е и да го доведе веднага тук… Напишете защо сте дошли тук, напишете за Анарес, напишете, защо няма да се продадете на правителството, напишете каквото искате, каквото ми хрумне — ние ще го отпечатаме. Сиро! Извикай и Мейсти… Да, ще ви скрием, но Бога ми, ще накараме всеки човек на А-Йо да разбере, че сте тук, че сте с нас! — Думите просто струяха от устните му, жестикулираше възбудено, крачеше неспокойно напред-назад из стаята. — А после, след демонстрацията, след стачката,… тогава ще видим. Може би нещата ще са други тогава! Може би тогава вече няма да е нужно да се криете!

— Може би вратите на всички затвори ще се отворят широко — рече Шевик. — Е, дайте ми някакъв лист хартия.

Имам доста да пиша.

Момичето, Сиро, се приближи към него. Спря пред него усмихната, леко се наведе над него сякаш му се покланяше и бавно и срамежливо го целуна по бузата. После се обърна и излезе от стаята. Устните й бяха хладни и Шевик дълго после усещаше докосването им.

Прекара един ден в таванското помещение на една къща на Джоукинг Лейн. После още две нощи и един ден в мазето под един стар склад за мебели, странно сумрачно помещение, пълно с рамки за огледала и счупени табли за легла. Пишеше. Само няколко часа след като свърши му донесоха това, което бе написал, отпечатано. Първо във вестник „Съвременник“, а после, след като печатницата на вестника бе затворена, а редакторите му арестувани, на обикновени листовки, отпечатани нелегално, заедно с позивите за демонстрацията и всеобщата стачка. Той не пожела да прочете отново това, което вече бе написал. Слушаше с половин ухо Маеда и останалите, които въодушевено му описваха ентусиазма, с който вестниците бяха разграбени и изчетени, всеобщото одобрение за плана на стачката, както и огромният ефект, който неговото присъствие на демонстрацията ще има върху цялата планета. Когато го оставяха сам, той вадеше понякога малкия си бележник от джоба на ризата си и преглеждаше кодираните записки и уравнения за Общата Теория на Темпоралността. Гледаше ги и не можеше да ги разчете. Не можеше да ги разбере. Тогава отново прибираше бележника си и просто оставаше да седи така, с лице заровено в шепите.

Анарес нямаше собствено знаме, но сред плакатите, приветстващи всеобщата стачка и сред синьо-белите флагчета на Синдиката и на ССР, тук-там се мяркаха саморъчно изработени знаменца с нарисуван на тях зеленият Кръг на Живота — символът на Одонианското Движение отпреди двеста години. Всички плакати и знамена се вееха смело и гордо под слънчевите лъчи.

Хубаво бе да е най-после навън, след времето прекарано по разни скривалища, тавани и мазета със залостени врати. Хубаво бе да върви по улицата и да вдишва свежия дъх на пролетното утро. Да бъде сред всичките тези хора, сред тази многолюдна тълпа, сред хилядите, крачещи рамо до рамо и изпълващи не само главната улица, но и страничните пресечки, докъдето поглед стига. Бе едновременно и страшничко и вълнуващо. Когато запяха и вълнението и страхът се сляха и се претопиха в мощен екстаз. Очите му се наляха със сълзи. Хилядите гласове се сливаха в един дълбок, мощен и завладяващ хор, който кънтеше над улиците и цепеше простора. Пеенето от най-предните редици на манифестацията, далеч напред по улицата и това от най-задните колони на тълпите, които прииждаха все повече и повече, се сливаха, заради разстоянието, което трябваше да измине звукът. Така че мелодията сякаш непрекъснато се преливаше и догонваше самата себе си като при канон.