Последните, заключителни думи от речта му бяха заглушени от усилващия се грохот на приближаващи полицейски хеликоптери.
Той отстъпи от микрофоните и вдигна очи към небето, примижавайки от силното слънце. Хората от тълпата започнаха също да вдигат глави, сякаш полъх на вятъра браздеше огряно от слънцето житно поле.
Грохотът на въртящите се витла над каменния кладенец, който представляваше площад Капитол, бе нетърпим като дрезгавото боботене на чудовищен робот. Той заглушаваше трясъкът на картечните откоси, сипещи се от хеликоптерите. Дори, когато ропотът на тълпата се извиси неистов кански рев, грохотът от хеликоптерите продължаваше да се чува през него — безумния писък на оръжието, безсмислената реч на метала.
Хеликоптерите насочиха огъня си към хората, които стояха на, или около, стълбите на Директората. Издаденият свод на колонадата предлагаше моментно укритие и само за броени секунди под него гъмжеше от хора. Ревът на тълпата, която панически се блъскаше към изходите на осемте улици, които извеждаха от площада, се извиси до ураганен вой. Хеликоптерите висяха съвсем ниско над тълпата, но не можеше да се разбере дали бяха прекратили огъня; мъртвите и ранените из тълпата бяха плътно притиснати и не можеха да се свлекат.
Обкования в бронз портал на Директората поддаде с трясък, който никой не чу. Хората се блъскаха и тъпчеха да се доберат до него и да се скрият от стоманения дъжд. Нахълтаха със стотици в просторните мраморни зали. Някои се втурваха да се крият в първото попаднало им убежище, други се провираха напред, за да намерят някакъв изход в задната страна на сградата, трети оставаха и се стремяха да потрошат каквото могат преди идването на войниците.
Когато войниците дойдоха, марширувайки в черните си якета нагоре по стълбите, през трупове и тела на умиращи мъже и жени, видяха на високата, сива, мраморна стена на централното фоайе една дума, изписана на височината на човешки бой, с големи, разкрачени, кървави букви: ДОЛУ.
Веднага простреляха вече мъртвото тяло на мъжа, който лежеше до стената. По-късно, когато разчистваха пораженията в Директората, думата бе изтрита от стената с парцали, вода и сапун. Но тя все пак остана. Вече бе произнесена. Вече не можеха да я унищожат.
Разбра, че не може да продължи по-нататък със спътника си, който отслабваше все повече и повече и едва се влачеше. Нямаше къде другаде да отидат, освен да се стремят да се отдалечат колкото се може повече от площад Капитол. Нямаше и къде да отседнат. По тълпата на два пъти се бе организирала в опита си да даде отпор на полицията, но след кордона от полицаи настъпваха военни бронетранспортьори, които изтласкваха тълпата все по-назад към Стария Град. Черните якета не бяха стреляли и в двата случая, макар, че откъм другите улици долиташе тракането на картечници. Хеликоптерите шетаха нагоре-надолу по улиците и никой не можеше да се скрие от тях.
Спътникът му дишаше на пресекулки, поемаше си дъх с мъка и едва се тътреше напред. Вече от няколко пресечки насам Шевик почти го носеше. Бяха изостанали много от основната част на тълпата. Нямаше смисъл де се опитват да я настигнат.
— Ето, поседни тук — каза той на мъжа и му помогна да седне на най-горното стъпало на входа към някакво мазе. На приземния етаж очевидно имаше магазин. Върху затворените капаци на прозорците, с бял тебешир бе изписано с едри букви: СТАЧКА! Спусна се по стъпалата и се опита да отвори вратата на мазето. Оказа се заключена. Всички врати бяха заключени. Личната собственост бе неприкосновена. В ъгъла на долното стъпало едно от паветата бе разхлабено. Той го вдигна и разби с него ключалката, заедно с бравата на вратата. Направи го без злоба, съвсем естествено, със спокойствието на човек, който отключва собствената си входна врата. Надзърна вътре. Мазето бе пълно с щайги. Не се виждаше жива душа. Помогна на спътника си да слезе по стъпалата, вкара го вътре и затвори вратата зад тях.
— Седни тук — каза ми. — Даже си полегни, ако искаш. Аз ще ида да потърся вода.
Мястото очевидно бе склад на магазин за домашни погреби. Имаше цяла редица порцеланови умивалници и радиатори за парно. Когато се върна, спътникът му беше изпаднат в несвяст. Той използва възможността да измие дланта на мъжа с водата, намерена в една туба и да прегледа раната му. Бе много по-зле, от колкото си бе мислил. Вероятно повече от един куршум бе попаднат в дланта. Два от пръстите бяха откъснати, а остатъка от дланта, до китката, представляваше безформена, окървавена маса. Натрошени костици стърчаха от нея като клечки за зъби. Мъжът бе стоял близо до Шевик и Маеда, когато хеликоптерите откриха огън и при раняването бе залитнал към Шевик и се бе вкопчил в него, за да се задържи. Шевик го бе уловил през кръста и му бе помогнат да се измъкне от първоначалната дивашка блъсканица при вратите на Директората. После почти го бе пренесъл дотук.