От време на време Шевик говореше и на спътника си. Навън бе започнало да се стъмва. Мъжът лежеше с широко отворени очи. На два пъти простена. Шевик се нажали и изпълни със съчувствие при звука на тези тихи, някак детински стенания. Той бе направил всичко възможно да не бъде в тежест. Още в блъсканицата при Директората, а и после по пътя насам, бе притискал ранената си ръка под палтото и, стиснал зъби, бе крачил напред, стараейки се да се опира колкото се може по-малко на Шевик. Когато простена втория път, Шевик взе здравата му длан в своите и прошепна:
— Недей. Недей. Тихо, братко. — Направи го просто, защото не можеше да издържа да стои там и да гледа страданието на мъжа, знаейки, че не може да му помогне с нищо. Мъжът вероятно помисли, че му казва да не вдига шум, за да не ги открият войниците, затова леко кимна и здраво стисна устни.
Така прекараха три нощи. През цялото време отвън, откъм близките околности се чуваше спорадична стрелба, а военната блокада на кръстовището си оставаше. По тяхната улица, обаче, не се водеха престрелки и тя буквално гъмжеше от войници. Така че двамата нямаха никакъв шанс да излязат от скривалището си, без да бъдат заловени веднага. Веднъж, докато спътникът му бе буден, Шевик го запита:
— Ако излезем и се предадем на полицията, какво ще ни направят?
Мъжът се усмихна:
— Ще ни застрелят — прошепна отпаднало.
От спорадичната автоматична стрелба наоколо, която продължаваше вече толкова време, както и от случайните експлозии и непрестанно боботещите хеликоптери, можеше да се заключи, че мъжът има право. Това, обаче, не обясняваше защо се бе усмихнал.
Мъжът умря от загуба на кръв през същата нощ. Лежаха на постелката, която Шевик бе измайсторил от сламата за уплътняване на щайгите, притиснати един към друг, за да се стоплят. Вече бе съвсем изстинал, когато Шевик се събуди, изправи се седнал и се заслуша в тъмнината. Наоколо бе тихо. Вън на улицата също. Над целия град тегнеше мъртвешка тишина.
Глава десета
Анарес
В по-голямата си част железопътните линии в Югозапад бяха качени върху метални конструкции на около метър, метър и половина височина. Така вятърът не можеше да навя на прекалено много прах върху релсите, а и пътуващите имаха по-широка гледка върху пустошта.
Югозападът бе единственият от осемте основни райони на Анарес, в който липсваше голям, природен воден басейн. През лятното топене на полярните ледове далеч на юг се образуваха мочурливи блата, но близо до екватора имаше единствено неголеми по размер и доста плитки алкални езерца и обширни солници. Нямаше планини, през около стотина километри или повече можеше да се види по някоя верига ниски хълмове — голи, напукани, ерозирали до отделни скални късове или канари. Бяха тъмно виолетови, до червени, а отвесните им склонове бяха обрасли със скален мъх. Това упорито, сивозеленикаво растение, което вирееше при всякакви температури и издържаше на вятър и суша, чертаеше невероятни мозайки по жилките на пясъчника. Целият ландшафт ос издържан и сивокафеникави тонове, които избледняваха до мръсно бяло на отделни места, където вятърът бе напръскал пясък върху солните полета. Редки облаци се мяркаха над равнините, ослепително бели насред пурпурното небе. Те не носеха дъжд, само хвърляха шарени сенки. И пред локомотива и зад него, бляскавите релси се губеха далеч зад хоризонта, до където поглед стига.
— Нищо друго не може да се прави в Югозапада — рече шофьора — освен да го прекосиш.
Спътникът му не отговори, унесен в дрямка. Главата му се тръскаше от вибрациите на мотора. Загрубелите му, почернели от премръзвания длани лежаха отпуснати върху бедрата му. Спокойните черти на лицето му изглеждаха някак тъжни. Бе се качил на автостоп в Медните Планини и понеже нямаше други пътници, шофьорът го бе помолил да се качи в кабината при него за компания. Мъжът бе заспал веднага. Шофьорът му хвърляше от време на време по някой, разочарован, но изпълнен със съчувствие поглед. Бе виждал толкова много изтощени и грохнали от умора хора през последните няколко години, че вече го приемаше за него съвсем естествено.
Късно следобед мъжът се събули. Известно време гледа ширналата се пустош навън, после попита: