— Винаги ли изминаваш целия този път сам?
— Да, пътувам сам от три, четири години насам.
— Случвало ли ти се е да закъсаш тук в пустошта?
— Два-три пъти. Отзад винаги имам достатъчно храна и вода. Като стана дума за това, не си ли гладен?
— Не още.
— Ако не пристигна навреме, от Лоунсъм изпращат аварийната група. Най-късно до ден-два ме намират.
— Това следващото селище ли е?
— Да. От Седен Мапнс до Лоунсъм са хиляда и седемстотин километра. Това е най-дългото трасе между два града на Анарес. Вече единайсет години пътувам по него.
— И не ти омръзна?
— Никак. Обичам сам да си върна работата.
Пътникът кимна.
— Ас тази съм свикнал. Обичам я. Петнайсет дни на път, петнайсет почивам с партньора в Ню Хоуп. И тъй година след година. И в суша, и в глад, и каквото и да дойде. Нищо не се променя. Тук и без друго винаги е суша. Дааа, харесва ми тоя преход. Би ли извадил водата? Охладителят е ей тук отзад, точно под шкафа.
И двамата отпиха по една дълга глътка от бутилката. Водата имаше малко странен, алкален вкус, но бе приятно хладка.
— Ох, дойде ми много добре! — каза пътникът с благодарност. Прибра бутилката обратно и, докато се връщаше в предната част на кабината се протегна, подпрял длани в тавана.
— Значи си имаш партньор — съвсем непринудено рече той.
— От осемнайсет години — отвърна шофьора.
— Съвсем начинаещи, а?
— Ей, Бога ми, така си е, ха, ха! Ей туй е нещо, дето някои не могат да го разберат. Според мене, ако си се съвъкуплявал наляво и надясно, преди да станеш на двайсет, просто вече ти омръзва да хойкаш, а пък и разбираш, че то си е все едно и също, да го вземат дяволите. И много гот, разбира се! И все пак, самото съвъкупляване си е едно и също. Хората са важното! Те са различни. И наистина, като се замислиш, то осемнайсет години са си само едно начало, ако искаш да си изясниш точно тази разлика. Или поне, ако този, дето искаш да го разбереш, е жена. Щото за една жена, мъжът не е нещо загадъчно, или поне жените се преструват, че е така… Както и да е, точно в това е и цялото удоволствие. Загадките, преструвките и всичко останало. Това е то разнообразието. А това разнообразие не можеш го намери като се местиш непрестанно. Като млад съм обиколил целия Анарес. Карал съм товари в абсолютно всички Райони. Трябва да съм имал над сто момичета в най-различни градове. Накрая ми писна. Върнах се тука и сега на всеки три декади правя едно и също в продължение на единайсет години. Пресичам тая пустиня, дето не можеш да различиш единия от другия хълм в нея и, дето си е все една и съща цели триста хиляди километра, независимо в коя посока ще я погледнеш, а после се връщам вкъщи при същия партньор. И досега нито веднъж не ми е било скучно. Нито един път. Та казвам ти, не постоянното местене от място на място ти поддържа живеца, а нещо съвсем друго. Трябва да накараш времето да работи за тебе. Трябва да работиш с него, а не против него.
— Така си е — съгласи се пътникът.
— Къде е партньорът ти?
— В Североизток. Вече четири години.
— Това е много дълго — рече шофьора. — Трябвало е да ви назначат заедно.
— Не и там, където бях.
— Къде е това?
— Първо в Елбоу, после в Гранд Вали.
— Чух за Гранд Вали — бавно изрече шофьорът й погледна пътника със страхопочитанието, дължимо на човек, избавил се от сигурна смърт. Видя изсъхналата, сякаш обгорена до кокал кожа на лицето му. Бе виждал подобни лица на хора, едва отървали се от ужаса на гладната смърт далеч долу в Праха.
— Изобщо не трябваше да се опитваме да поддържаме ония заводи работещи.
— Трябваше ни фосфата.
— Казват, че по времето, когато спрели влака с провизиите в Портал, заводите продължавали да работят. Хората умирали от глад направо на работното си място, до включените машини. Само се дотътряли малко настрани, колкото да не пречат, после лягали и издъхвали на място. Толкова зле ли беше наистина?
Мъжът мълчаливо кимна. Шофьорът не продължи да го разпитва и също замълча.
— Чудя се, — продължи след малко той — какво ли бих направил аз самия, ако някога ми нападнат влака и го спрат.
— Досега не са ли?
— Не. Аз не возя хранителни провизии, най-много по един вагон за Анър Седен. Целият товар е само руда. Но, какво ли бих направил, ако бях на продоволствен влак и ме нападнеха? Да ги прегазя и да откарам храната до местоназначението? По дяволите, та може да се наложи да газиш дена и старци? Те правят зло, но нима трябва да ги избивам заради това? Просто не знам!
Опнатите, лъскави релси чезнеха под колелетата. На запад облаците трепкаха над пустошта като гигантски миражи, като сенки от сънища на пресъхнали преди десет милиона години езера.