Срещата достави голямо удоволствие и на двамата.
— Палат, виждал ли си книга, написана само от числа?
— Математика ли имаш предвид?
— Мисля, че да.
— Като тази ли?
Палат извади от външния джоб на куртката си една книга. Беше малка, в джобен формат и както повечето книги имаше зелена подвързия, с отпечатан Кръг на Живота върху нея. Знаците вътре бяха отпечатани нагъсто, е малки интервали между тях, защото производството на хартия изисква много дървета и човешки труд, както повтаряха от „Снабдяване“ към учебния център всеки път, когато някой скъсаше страница от книга. Палат разтвори книгата и я подаде на Шевик. Страниците бяха изпълнени с колони от числа, точно така, както Шевик си ги представяше. В ръцете си държеше завета на вечната истина. На корицата, над Кръга на Живота пишеше „Логаритмични таблици“.
Малкото момче внимателно изучи първата страница.
— За какво служат те? — попита той, защото тези таблици очевидно не бяха отпечатани само заради красотата им. Инженерът, седнал до него на твърдото канапе в студената, мрачна обща стая на общежитието, се зае да му обяснява логаритмите. В другия край на помещението двама старци се кискаха над някаква игра. В стаята влезе млада двойка, за да попита дали самостоятелната стая е свободна тази вечер и после се оттегли в нея. По ламаринения покрив на едноетажното общежитие забарабаниха дъждовни капки, но дъждът бързо спря. Никога не валеше дълго. Палат извади логаритмичната си линийка и показа на момчето как се работи с нея. В отговор Шевик нарисува Квадрата и обясни смисъла му. Когато осъзнаха, че са закъснели, вече беше много късно. Те хукнаха през влажния, хладен мрак към детското общежитие. Миришеше на дъжд. Нощният дежурен здраво ги нахока. Двамата се разсмяха и се целунаха за довиждане. Шевик се затича към голямото спално помещение, залепи лицето си до прозореца и видя как баща му се връща обратно по единствената улица на Уайд Плейнс, обгърнат от влажната нощ.
Както беше изкалян той си легна и засънува. Сънуваше, че върви през някаква пустош. Далеч пред него той видя линия, която пресичаше пътя. Приближи се и разбра, че това бе стена. Тя се простираше от хоризонт до хоризонт и обхващаше цялата пустош наоколо. Беше широка, черна и много висока. Пътят свършваше до нея.
Той трябваше да продължи, а не можеше. Стената го спираше. В него се надигна болезнен, гневен страх. Той трябваше да продължи, за да се прибере вкъщи, но стената препречваше пътя му, нямаше никакъв изход.
Той започна да крещи и да блъска с юмруци по стената. Не можеше да говори, само грачеше. Изплашен от звука на собствения си глас, той притихна и тогава чу друг глас да казва: „Погледни“. Беше гласът на баща му. Стори му се, че майка му Рулаг също е там, въпреки че не можеше да я вида (той не помнеше лицето й). Сякаш тя и Палат лежаха в мрака под стената. Бяха някак по-едри и по-различни от човешките същества. Те му показваха нещо, назад в пустинята, където нищо не поникваше. Там имаше камък. Беше черен като стената, но върху него или вътре в него се виждаше една цифра. Отначало той реши, че това е 5; после, че е 1 и накрая разбра. Това беше изначалната цифра, която означаваше и единство и многообразие. „Това е крайъгълният камък“ — каза скъпия, близък глас и Шевик бе пронизан от неописуема радост. Стената я нямаше и той разбра, че се е върнал, че отново е вкъщи.
По-късно той вече не си спомняше подробностите от съня, но никога не забрави ликуващата радост, която изпита. Никога не бе усещал нещо подобно. Чувството за вечност беше толкова силно и убедително, сякаш за момент бе зърнал блясъка на извечната светлина. Той никога не мислеше за този сън като нещо нереално, но колкото и истински да беше, той не можеше да го преживее отново, а само си го спомняше. Случваше се да сънува стената, но сънят беше объркан и блед.
Понятието „затвор“ им бе станало известно от „Живота на Одо“ — книга, която четяха всички избрани да изучават история. В книгата имаше много неясни неща, но в Уайд Плейнс нямаше историк, който да ги разясни. Когато стигнаха до годините, прекарани от Одо в крепостта в Дрио, в града пристигна пътуващ лектор по история, който им разтълкува понятието „затвор“, макар и с нежеланието на почтен възрастен човек, който е принуден да говори неприлични неща пред деца. Затворът, обясни им той, е място, където Държавата вкарва хората, който не се подчиняват на законите й. Но защо те просто не си тръгнат от там? Те не могат да излязат, защото вратите са заключени. Заключени ли? Да, глупачета, като вратите на движещо се превозно средство! Но какво правят тези хора в една стая през цялото време? Нищо. Просто нямат какво да правят. Нали сте виждали картини на Одо в затворническата килия в Дрио? Търпеливо, но предизвикателно изражение; наведена, побеляла глава, стиснати юмруци… Понякога затворниците били осъждани да работят. Осъждани? Това означава, че съдията — човек, който има власт, дадена му от Закона — им е заповядал да вършат някаква физическа работа. Заповядал ли? Ами ако не искат да работят? Принуждавали са ги: ако не я вършат са ги биели.