— Има един синдик, отдавана се знаем с него, та той направил точно това на север оттук в ’66. Опитали се да откачат един вагон с жито от композицията. Той дал на заден, премазал двама-трима, преди да разчистят линията. Каза, че били плъзнали като червеите по вмирисана риба. (Осемстотин души чакаха този това жито, каза той, колко ли от тях могат да умрат, ако не го получат? Не само двама-трима, много повече. Изглежда, е бил нрав. Но, дявол да го вземе! Аз не мога просто така да ги пресмятам! Не знам дали е редно да броиш хора така, все едно смяташ цифри. От друга страна пък, какво може да се направи? И в двата случая някой умира. Кой да е той?
— Втората година в Елбоу работех като счетоводител. Заводският синдикат намали дажбите. Тези, които работеха по шест часа в завода получаваха пълна дажба, която едва им бе достатъчна да преживяват при тая тежка работа. Тези, които работеха по три часа — половин смяна — получаваха по три четвърти дажба. А болните и прекалено изтощените, за да работят получаваха по половин дажба. С половин дажба един болен не може да оздравее. Така не можеше и да се върне на работа. Все пак би могъл да оцелее. Аз трябваше да правя оставям списъците и да слагам болните на половин дажба. Работех пътна смяна, осем, понякога десет часа и затова получавах пътна дажба, макар че работата ми бе чиновническа. Заслужено си изкарвах дажбата. Изкарвах я като правех списъци на тези, които трябваше да гладуват. — Светлите очи на мъжа се зареяха напред в пустошта. — Та както ти каза, трябваше да броя хората. Да ги пресмятам.
— И си напуснал?
— Да, напуснах. Отидох в Гранд Вали. Някой друг обаче е заел моето място в Елбоу. Винаги се намира по някой, дето много обича да нрави списъци.
— Това е наистина много лошо — рече шофьорът и се намръщи. Имаше смугло лице и бе напълно плешив. Никъде по главата си нямаше нито едно косъмче, макар да бе една на четирийсет. Беше открито, волево и честно лице. — Това е направо отвратително. Трябвало е да затворят заводите. Не можем да караме хората да правят такива неща. Нима не сме Одонианци? Човек може да си изтърве нервите, това го разбирам. Също като тия дето нападат влаковете. Правят го, защото са гладни. Цената са гладни, възрастните са гладни, прекалено дълго време са гладували и изнемогват и, ето най-сетне идва някаква храна, вярно, че не е за тях, но те изгубват контрол над себе си и нападат влака. Същото важи и за онзи приятел, нападат влака, който е поверен на него, той си изтърва нервите и дава на заден. Причерняло му и не вижда какво прави. Не е седнал да брои убитите. По-късно може и да ги е броил, но само защото му е било отвратително от самия него, заради това, което е направил. Обаче това, дето са те карали да го вършиш теб! Да казваш този ще живее, а този ще умре… неее, това е работа, която никой няма право да върши, или да кара други да я вършат.
— Тежки времена бяха, братко — меко каза пътникът, загледан в пламтящата равнина, където облаците-сенки се разливаха и изтичаха във вятъра.
Старият товарен дирижабъл се спусна над планината и кацна на аеропорта в Кидни Маунтин. Трима пътници слязоха тук. Точно когато последният от тях стъпваше на земята, тя се изгърби и разтресе.
— Земетресение — отбеляза пътникът, който беше местен човек и тъкмо се прибираше вкъщи. — По дяволите, вижте само този прах! Някой ден ще се върна пате така и ще открия, че от планините не е останала и следа.
Двама от пътниците предпочетоха да изчакат, докато натоварят камионите и да тръгнат с тях. Шевик предпочете да повърви пеша, местният му бе казал, че Чакар е само на около шест километра надолу по билото.
Пътят се спускаше на серии от дълги завои, които завършваха на билото на леки възвишения. Издаващите се склонове отляво на пътя, както и спускащите се от дясната му страна бяха гъсто обрасли с холумни храсти. Имаше и редици с по-високи холумни дървета, сякаш нарочно засадени, по протежение на тънки вадички вода, които се спускаха надолу по склона. На хребета на едно от възвишенията Шевик да се полюбува на искрящото разтопено злато на залеза, разлято над многобройните, тънещи в мрачина хълмове. Наоколо нямаше друга следа от човешко присъствие, освен самият път, който се губеше надолу сред сенките. Пое надолу и в същия миг въздухът леко затрепери; бе доста странно усещане, нямаше грохот или тътен, просто леко разместване, сякаш нещата престанаха да бъдат точно такива, каквито бяха до момента. Той постави вдигнатия си крак, за да завърши крачката, която бе наченал и земята си беше там, на място, за да посрещне стъпалото му. Продължи надолу; пътят също. Не бе застрашен от непосредствена опасност, но вътре в себе си имаше чувството, че никога досега от всичките опасности, в които е бил, не е бил толкова близо до смъртта. Смъртта витаеше във въздуха, бе навсякъде около него, дори под краката му. Земята бе несигурна, ненадеждна; не можеше да й се довери. Доверието и надеждността бяха обещания, които само човешкият разум можеше да направи. Не и природата. Шевик почувства студения, свеж въздух в устата си, пое го с дробовете си. Заслуша се. Някъде далеч долу в сенките сякаш отекна планински гръм.