— Страхувам се, че е доста разглезена.
— Не, не. Ти си се справила блестящо, фантастично добре, като се има предвид в какви времена…
— Тук нещата не бяха чак толкова зле, поне не такива като долу на юг — каза тя, докато излизаха навън. — Тук децата бяха хранени добре. Не, кой знае колко добре, но все пак достатъчно. Комуната сама може да отглежда храна. Ако не друго, то поне винаги могат да се събират шушулките на дивите холумни храсти и да се приготви нещо. Тук никой не е умирал от глад. Аз обаче разглезих Садик. Задържах я при себе си, докато стана на три години. И защо не като нямаше подходяща ясла, в която да я оставя? В Ролни, в опитната лаборатория не одобряваха това. Искаха да я оставям там в денонощната бавачница. Казаха, че съм се държала като собственик по отношение на детето и по този начин не допринасям достатъчно към усилията на обществото да превъзмогне тежката криза. Бяха прави, разбира се. Всъщност, бяха прекалено праволинейни. Никой от тях не разбираше какво значи да си самотен. Те всичките бяха групари, хора на колектива, никой от тях не блестеше с особен интелект. И точно жените ми натякваха постоянно, че трябва да дам детето в забавачницата. Долни плътособственички. Задържах се там единствено, защото храната бе добра — докато опитвах водораслите и планктона дали са достигнали нужната степен на хранителност, понякога изяждах доста повече над обичайните дажби, ако и да имаха вкуса на лепило. Накрая ме замениха с по-подходящ за тях човек. Оттам отидох за около десет декади във Фреш Старт. Беше през зимата преди две години. Там пощите не бяха никак редовни, заради тежкото положение и изобщо не получавах писмата си. Във Фреш Старт видях обява за това място и дойдох тук. Садик остана с мен в общежитието до тази есен. Все още ми липсва. Стаята е толкова тиха и тъжна без нея.
— Нямаш ли съквартирант?
— Имам. Шерут, тя е много добра, но работи нощна смяна в болницата и почти не се засичаме. Беше време да пратя Садик да живее с другите деца. За нейно добро. Бе започнала да става срамежлива. Стоически понесе раздялата. Малките деца са големи стоици. Могат да се разплачат за някоя синина или цицина, но приемат с твърдост големите неща, без да хленчат като от някои възрастни.
Вървяха бавно, един до друг. Есенните звезди бяха изгрели в небето, многобройни и бляскави, трепкащи сякаш премигваха от прашинките вдигнати от вятъра и земните трусове. Целият небосвод сякаш леко потрепкваше, проблясващите светлинки в диаманта, играта на слънчевите лъчи по тъмната повърхност на морето. Под това неспокойно великолепие хълмовете изглеждаха грамадни и мрачни, покривите на къщите рязко очертани в меката светлина на уличните лампи.
— Четири години оттогава — рече Шевик. — Минаха четири години, откакто се върнах в Абиней от онова място в Саутрайзинг, как му беше името — Ред Спрингс. Нощта беше също като тази, вятърът, звездите. Тичах, тичах през целия път от улица Плейнс до общежитието. А ти не беше там, бе заминала. Цели четири години!
— Още в момента, в който напуснах Абиней, знаех, че постъпвам ужасно глупаво. Независимо от заплахата от глада и сушата, независимо от всички обстоятелства. Трябваше да откажа назначението.
— Това нямаше да промени нещата. Сабул ме чакаше, за да ми съобщи, че съм изхвърлен от Института.
— Но ако аз бях останала, ти нямаше да заминеш долу в Праха.
— Може би не, но все едно, пак нямаше да можем да останем заедно или да си издействаме назначение заедно. За известно време изглеждаше като, че ли всичко се разпада, нали? В градовете на Югозапад не бяха останали никакви деца. И все още няма. Изпратиха ги на север, в регионите, които сами произвеждат храна. А големите останаха, за да поддържат работния процес в мините и заводите. Истинско чудо е, че оцеляхме след всичко това. Всички ние!… Но, дявол да го вземе, от сега нататък за известно време ще се занимавам със собствената си работа!
Тя улови ръката му. Той замръзна на място, сякаш докосването й го бе парализирало. Тя го потупа по ръката, усмихна се.
— Не си ял нищо, нали?
— Не. О, Таквер, поболях се по теб, поболях се!
Внезапно се хвърлиха един към друг с ожесточение. Притискаха се и се целуваха там, на тъмната улица, под бледата светлина на уличните лампи, под мъждукащите звездици. Откъснаха се един от друг също така внезапно. Шевик се облегна на най-близката стена.
— По-добре да хапна нещо — рече той.
— Да, иначе ще се строполиш още тук на място. Хайде, ела!
Изминаха една пресечка до столовата, най-голямата сграда в Чакар. Времето за вечеря бе минало, но готвачите се хранеха в момента и с готовност сипаха на Шевик пълна купичка топла супа и му дадоха хляб, колкото иска. Всички седяха на най-близката до кухнята маса. Останалите маси вече бяха почистени и подредени за закуската на другата сутрин. Помещението бе голямо и просторно, високият таван се губеше в сенките, далечния край на залата тънеше в сумрак, в който само тук-там върху някоя от масите проблясваше лъч светлинка, отразен в метална купичка или чаша. Готвачите и обслужващия персонал бяха доста мълчалива групичка. Уморени от целодневната работа те се хранеха бързо, почти не говореха и не обръщаха внимание на Таквер и непознатия с нея. Един след друг те приключваха с храненето, ставаха и отнасяха чиниите си отзад в миялното.