— Продължава да пише същата пиеса?
— Да, продължава да пише все тая пиеса.
— Хм, — рече Таквер едновременно със състрадание и неприязън.
— На всеки две декади идваше при мен и ми я показваше. Аз я прочитах, или поне се правех, че я чета, а после се опитвах да говоря с него за нея. Той отчаяно искаше да поговори с някого за нея, но не можеше. Беше прекалено уплашен.
— От какво? Не разбирам.
— От мен. От всички. От обществения организъм, от човешката раса, от братството, което го отритна. Когато някой се чувства съвсем самотен, а всички останали са срещу него, то има пълното основание да се плаши дори от сянката си.
— Искаш да кажеш, че само защото някои хора нарекоха пиесата му неморална и казаха, че той не трябва да получава преподавателско назначение, той е решил, че всички са против него? Не ти ли се струва малко глупаво?
— Но кой застана зад него? Никой.
— Как така никой? Дап беше с него, както и всичките му приятели.
— Да, но той ги загуби. Назначиха го на забутано място.
— Защо тогава не е отказал назначението?
— Чуй ме, Таквер. И аз си помислих точно същото. Винаги все това казваме. Нали и ти сама го каза — не трябваше да заминаваш за Ролни. И аз го казах още в момента, в който вече бях пристигнал в Елбоу. Казах си: Аз съм свободен човек, не са ме принуждавали да идвам тук!…Ние винаги си го мислим, винаги го казваме, но никога не го правим.
Скътали сме собствената си инициативност на сигурно място в някъде в мозъка като стая, в която можем да влезем и да кажем: „Не могат да ме принудят да правя това, което не искам, аз сам правя своя избор, аз съм свободен“. После обаче излизаме от стаичката и отиваме там, където ни прати КПР и оставаме там, докато не ни пратят на друго място.
— О, Шев, това не е вярно. Така е само откакто започна сушата. Преди нея нямаше даже и на половина толкова много новоназначения. Хората си работеха там, където искат, включваха се в който си искат синдикат или си създаваха собствен, а после само се регистрираха в „Трудова заетост“. От „Трудова заетост“ назначаваха предимно хора, които предпочитат да останат в постоянния списък на общите работници. Сега пак ще се върне старото положение.
— Не знам. Трябва да си права, разбира се. Но дори и преди сушата и глада нещата се развиваха в тази насока. Бедап беше прав, че след всяко бедствено положение, след всяка извънредна мобилизация на работна ръка в „Трудовата заетост“ оставаше излишък от бюрократичен апарат, който все повече закостеняваше. Така беше, така е сега и така ще бъде, защото администрацията не може да работи по друг начин… В нея имаше достатъчно голямо бюрократично затлачване и преди сушата. Последните пет години на строг контрол вероятно са затвърдили този модел като постоянен. Не бъди толкова скептично настроена към думите ми! Слушай, я ми кажи, ти лично колко души познаваш, които са отказали назначение? Дори преди сушата?
Таквер се замисли.
— Като изключим нучнибите?
— Не, не. Нучнибите също влизат в сметката.
— Ами, няколко от приятелите на Дап, като например онзи добър композитор, Салас, а също и някои от ония мърлячи. Спомням си, че когато бях дете, през Раунд Вали минаваха истински нучниби. Винаги съм си мислила, че само те лъжат. Разказваха тави сладки лъжливи истории и предсказваха бъдещето. Всички им се радваха и ги посрещаха и хранеха, докато останеха в града. Те обаче никога не се заседаваха дълго… После, има някои, които просто си събират багажа и се махат, предимно младите, които мразеха полската работа. Просто напускаха. Но хората правеха това навсякъде и през цялото време. Местеха се, за да търсят нещо по-добро. Не можеш да смяташ това за отказ от назначение!
— И защо не?
— Какво се опитваш да ми кажеш? — изръмжа Таквер и се мушна още по-навътре под завивката.
— Ами, ето какво. Ние просто се срамуваме да кажем, че сме отказали назначение. Общественото съзнание напълно доминира над съзнанието на индивида, вместо двете да бъдат в някакво равновесие. Ние не сътрудничим, ние се подчиняваме. Страхуваме се да не ни отритнат, да не ни сметнат за мързеливи, нефункционални, или егоисти. Съобразяваме се повече с мнението на съседа, отколкото със собственото си право на свободен избор. Виждам, че не искаш да ми повярваш, Так, но, моля те, просто опитай. Просто опитай да пристъпиш линията, дори и само мислено и ще разбереш какво наистина чувстваш. Тогава ще разбереш защо Тирин се е превърнал в развалина, в изгубена душа. Та обществото го смята за криминален престъпник! Нашето общество, ние самите извършихме престъпление, също както собствениците. Ние тласнахме този човек отвъд границата на собственото си одобрение, а после обвинихме него самия за това. Ние създадохме закони! Законите на общоприетия начин на поведение. Оградихме се отвсякъде с високи стени и не можем да ги видим, защото те са вътре в мислите ни, в нашето съзнание. Точно с това не можа да се примири Тир. Познавам го още откакто бяхме десетгодишни. Той никога не го е правил, никога не е могъл да се огражда със стени. Той бе роден бунтар. Бе роден Одонианец, при това истински Одонианец! Беше истински свободен човек, а ние останалите, неговите братя, го накарахме да полудее като осъдихме, наказахме и отрекохме първата му свободна волеизява.