— Не мисля — глухо, сякаш в опит да се защити, продума Таквер — че Тир беше особено силен като характер.
— Не, дори напротив. Той бе изключително нараним и уязвим.
Настана дълго мълчание.
— Нищо чудно, че мисълта за него не ти дава мира — рече тя най-накрая. — Между вас има нещо общо. Неговата пиеса и твоята книга.
— Но аз имах късмет. Един учен винаги може да каже, че собствения му труд не е негова лична позиция, не е самият той. Може да каже, че това е просто обективната Истина. Докато един артист, един човек на изкуството не може да се крие зад Истината. Той не може да се скрие никъде.
Известно време Таквер мълчаливо го наблюдава с крайчеца на окото си, после се изправи и седна в леглото като плътно обви завивката около раменете си.
— Бррр! Какъв студ!… Не бях права за книгата, нали? Не бях права да те карам да оставиш Сабул да я ореже и да си тури името отгоре. Тогава ми се струваше най-правилното решение. Струваше ми се морално и доблестно. Поставяш труда над твореца, гордостта над суетата, обществото над егото, и други такива. Обаче изобщо не беше така всъщност, нали? Беше си чиста капитулация. Коленичене пред авторитаризма на Сабул.
— Не знам. Нали все пак така успях да отпечатам книгата?
— Целта оправдава средствата! В Ролни доста мислих за това, Шев. Ще ти кажа кое обърка нещата. Това, че бях бременна. Бременните жени нямат морал. Само най-примитивния импулс за саможертва. Да вървят по дяволите и книгата и партньорството и истината, щом застрашават скъпоценния зародиш! Така разсъждавах тогава… Това е импулса за продължаване на рода. Той не може да се използва срещу обществото. По своята същност е биологичен, а не социален. Един мъж може само да бъде благодарен, че никога няма да попадне в лапите му. Но трябва навреме да осъзнае, че една жена може и да внимава. Мисля, че именно затова древните архисти са използвали жените като обикновена собственост. А знаеш ли защо жените са им позволявали това? Защото са били бременни през цялото време. Защото вече са били притежавани, заробени!
— Добре, може и така да е, но нашето общество тук е истинска комуна, превъплътила в себе си идеите на Одо. Именно жена е направила Обещанието! А ти сега какво правиш? Натрапваш си чувство на вина? Въргаляш се като прасе в калта?
Тъй като на Анарес нямаше никакви животни — още по-малко пък прасета — изразът, който Шевик употреби бе една сложносъставна дума, която буквално означаваше: „Покривам се с дебел равномерен слой екскременти“. Поради своята опростена и гъвкава структура на езика, Правският създаваше неограничени възможности за образуване на подобни доста красноречиви метафори, които собствените му създатели дори и не бяха сънували.
— Е, не> Всъщност беше прекрасно да имам Садик! Но не бях права за книгата.
— И двамата сгрешихме. Винаги заедно правим грешки. Нали не мислиш наистина, че си виновна за всичките ми грешки?
— Поне за тази.
— Не е така. Всъщност никой от нас не е решавал сам за себе си. Никой не могъл да избира. Оставихме Сабул да направи избора вместо нас. Нашия си, вътрешен Сабул — общоприетото, моралното, страха от обществената неприязън, страхът от това да бъдем различни, страхът от това да бъдем свободни! Е, това няма да се повтори никога вече. Може да се уча бавно, но се уча. И не повтарям грешките си.
— И какво ще правиш сега? — попита Таквер със загриженост и вълнение в гласа.
— Ще се върна в Абиней заедно с теб и ще създам синдикат, печатарски синдикат. Ще публикувам оригиналния, неорязан вариант на „Принципите…“. Ще издадем и всичко друго, което ни харесва. Като например „Свободното образование н науката“ от Бедап, което КПР не пожела да публикува. Също и пиесата на Тирин. Дължа му го. Той ме накара да разбера какво са затворите и кой ги строи. От него разбрах, че тези, които строят стени се превръщат в затворници в собствените си затвори. Ще изпълня истинската си функция в обществения организъм. Ще разрушавам стените.