Вътрешното удовлетворение, разсъждаваше Шевик, е функция от времето. Простото пресне на удоволствия е кръговрат, нещо затворено, повтарящо се, атемпорално. Алчният за разнообразие, търсачът на силни усещания, жадният за безразборен секс, винаги стига до едно и също място. До там, откъдето е тръгнал. Той има крайна цел. Постига я и трябва да започна отначало. Неговото не е пътуване и връщане, а въртене в затворен кръг, в заключена стая, в затворническа килия.
А зад стените на заключената стая се простира необятното поле на времето, в което човешкият дух, с достатъчно кураж и късмет, е способен да прокара и сътвори крехките, уязвими невероятни пътища и фалове на верността: пространството населено с истински човешки същества.
Единствено действието, което се извършва едновременно и в полето на миналото и това на бъдещето, може да се смята за човешко действие. Верността, която представлява последователен преход от миналото към бъдещето и която обединява времето в едно, е първоизточникът на човешката сила. Без нея не може да се сътвори никакво добро.
И тъй, припомняйки си последните четири години, Шевик ги видя не като пропилени и изгубени, а като част от огромното здание, в което двамата с Таквер съзиждаха собствения си живот. Да работиш заедно с времето, а не против него, реши той, просто означава, че няма изгубено и пропиляно време. Дори годините на страдание се броят.
Глава единадесета
Урас
Родаред, старата столица на провинция Аван бе много красив град, разположен сред гъста борова гора. Над върховете на боровете се извисяваха островърхи кули. Уличките бяха тесни и сенчести, често мъгливи. Единствено ако застанеше на открито върху някой от седемте моста над реката, човек можеше да зърне върховете на кулите. Някои от тях бяха по трийсет-четирийсет метра високи, други — съвсем ниски, не по-високи от къщурка, просто точици сред зеленината, някои бяха от камък, други от порцелан, мозайка, цветни стъкла, медни плочи или тънки листи от метал, злато и сребро, с фини орнаменти, проблясващи под слънчевите лъчи. Сред тези очарователни, забулени във вълшебство улици, се намираше седалището на Съвета на Световните Правителства от самото си създаване преди триста години. Тук, сред това чудно кътче, само на час път от Нио Есая, се намираха и много от посолствата и консулствата на чужди страни и планети в А-Йо. Теранското посолство към ССП се помещаваше в Крайречния Замък — невисока кула с плосък покрив, сгушена в ъгъла, където магистралата за Нио пресичаше реката. Стените й бяха удържали на разрухата на времето и атаките на оръжията в продължение на хиляда и четиристотин години. Замъкът се намираше сред неголяма гора от високи дървена и бе опасан с ров, пълен с вода. Подвижният мост бе спуснат и портата бе широко отворена. Ровът, реката, зелената трева, потъмнелите стени, знамето на върха на кулата — всичко проблесна за миг, обляно от слънчевите лъчи, които разкъсаха тайнственото було на мъглата. В същия този миг камбаните на всички кули в Родаред забиха в протяжна, нестройна хармония, отбелязвайки седем часа.
Служителят зад прекалено модерното бюро в приемната на замъка бе зает с неимоверното усилие да сподави прозявката си.
— Не приемаме преди осем часа — кухо рече той.
— Искам да говоря с посланика.
— Посланикът закусва в момента. Ще трябва да си уговорите час, в който да ви приеме. — Служителят изтри с опакото на ръката си насълзените си очи и се загледа в посетителя. Огледа го от глава до пети, раздвижи челюсти и попита:
— Кой сте вие? От къ… Какво искате?
— Искам да говоря с посланика.
— Почакайте — отвърна онзи на безупречен Йотийски и, без да сваля очи от Шевик, посегна към телефона.
В този момент един автомобил мина през подвижния мост и спря пред входа на посолството. От него заизлизаха мъже с лъскави черни якета. В същото време във фоайето разговаряйки влязоха други двама мъже. Бяха странно облечени. Шевик заобиколи бюрото на рецепцията и се втурна към тях.
— Помогнете ми!
Те се сепнаха. Единият се отдръпна назад намръщено. Другият погледна към групата униформени, които тъкмо влизаха през входа на посолството.
— Насам — спокойно рече той и, с елегантността на балетист, улови Шевик под ръка, направи две крачки вляво и го въведе в един малък, страничен офис.
— Какво има? От Нио Есая ли идваш?
— Искам да говоря с посланика.
— Да не си от лидерите на стачката?
— Шевик. Казвам се Шевик. От Анарес.
В очите на чужденеца проблясва пламъче, интелигентно, разбиращо. Чертите на черното му като катран лице се изкривиха от изумление.