— Но какво друго сте могли да сторите?
— Нима покупко-продажбата няма алтернатива? Не съществува ли такова нещо като подарък?
— Да…
— Не разбирате ли, че аз искам да дам теорията си като подарък на вас, на Хейн, на останалите светове и на всички държави от Урас? На всички вас заедно! Едновременно на всички ви! Така, че никой от вас да не може да я използва, за да придобие надмощие над останалите, да обогати себе си, или да спечели повече войни. Така, че вие да не можете да използвате истината за свое лично облагодетелстване, а само за общото благополучие.
— В края на краищата, истината винаги сама се поставя в услуга единствено на общото благополучие — рече Кенг.
— В края на краищата, да. Но аз нямам желание да чакам този край. Имам само един живот и няма да го изживея в алчно трупане на богатства и лъжи. Няма да робувам никому.
Сега спокойствието на Кенг не бе така непринудено както в началото на разговора им. Явно й костваше доста усилия да запази кроткото си изражение. Силата на личността на Шевик, обаянието на себеотрицателното му изявление, бе направо невероятно. Тя бе дълбоко развълнувана от този човек и го гледаше с нескрито възхищение и страхопочитание.
— Как ли изглежда — проговори тя — какво ли е това общество, което ви е създало? Чух ви като говорехте за Анарес, там на площада, и се просълзих от думите ви, но всъщност не ви повярвах. Мъжете винаги говорят така за дома си, говорят с носталгична тъга по далечното отечество… Но вие не сте като другите мъже. Вие сте различен.
— Не аз, идеята е различна — отвърна той. — Именно заради тази идея дойдох тук. Заради Анарес. Тъй като моят народ отказа да погледне навън към другите, аз реших, че мога да накарам другите да погледнат към нас. Мислех, че ще е по-добре да не се крием зад стената, а да се отворим. Да станем общество сред другите общества, свят сред световете. Да даваме и да приемаме. Точно тук беше и грешката му, аз не бях прав.
— Но защо? Със сигурност…
— Защото на Урас няма нищо, абсолютно нищо, от което ние Анаресците се нуждаем! Тръгнахме си оттук преди сто и седемдесет години с празни ръце и сме били абсолютно нрави. Не взехме нищо. Защото тук няма нищо, освен държавите с техните армии, богатите с техните лъжи и бедните с тяхната мизерия. Тук не можеше да бъдеш откровен и добър едновременно. На Урас всяка човешка дейност е свързана или с мисълта за печалба, страхът от загуба и стремежа към господство. Не можеш да поздравиш някого с добро утро, без ясно да му покажеш кой от двама ви е по-високостоящ в йерархията на властта. Не можеш да се отнасяш с /фугите хора като с братя. Трябва непрекъснато да ги манипулираш, да ги командваш, или да им се подчиняваш и да гледаш да ги преметнеш. Не можеш да докоснеш друг човек и в същото време никога не те оставят сам. Тук няма свобода. Урас е една кутия, една луксозна бонбониера с лъскава опаковка от синьо небе, тучни ливади, прекрасни гори и величествени фалове. А като отворите кутията какво намирате вътре? Черно прашно мазе и трупът на мъж в него. Мъж, на когото отсякоха ръката, защото я беше протегнал към другите. Най-после видях какво е Ад. Бях в Ата. Дезар беше прав: Адът е самия Урас.
Въпреки вълнението си говореше спокойно, с тиха тъга. Посланикът на Тера отново впи в него учуден, изпълнен със съчувствие поглед, сякаш не знаеше как да приеме странното му спокойствие.
— И двамата с вас сме чужденци тук, Шевик — рече тя най-накрая. — Аз идвам от много по-далечна планета и много по-различно време. И все пак започвам да мисля, че не съм толкова чужда на Урас, колкото вас… Нека ви кажа как изглежда този свят в моите очи. За мен, а и за моя Терански народ Урас е най-добрия, най-красивия и най-хуманния от всички познати светове. Той е светът, който се доближава най-близо от всички до идеята за Рая.