Изгледа го продължително, но той замълча.
— Знам, че е и тук има злини, човешки неправди, алчност, престъпления и пороци. Но в същото време тук е пълно и с доброта, красота, жизненост. Така трябва да изглежда идеалният свят! Той е жив, разбирате ли,… невероятно жив й преизпълнен с надежда, въпреки всичкото зло в себе си. Не е ли вярно?
Той кимна.
— А сега, вие, човекът дошъл от свят, който дори не мога да си представя, човекът, за който моят Рай е Ад, няма ли да ме попитате какъв ли трябва да изглежда моя собствен свят?
Той продължаваше да мълчи, без да откъсва от нея светлите си очи.
— Моят свят, моята Земя, е една развалина. Една планета унищожена от човешкия род. Ние се размножавахме и крещяхме и воювахме докато най-накрая не ни остана нищо друго, освен да измрем. Нямахме задръжки нито в апетитите си нито в насилието. Не можахме да се приспособим. Унищожихме самите себе си. Но първо унищожихме нашият собствен свят. На моята родина, Земята, вече няма гори. Въздухът е сив, небето е сиво, всичко е сиво и горещо. Планетата все още е обитаема, но не като тази тук. Този свят е жив, хармоничен. Моят — мъртъв, дисхармоничен. Вие Одонианците сте избрали една пустиня за свой дом; ние Теранците превърнахме дома си в пустиня… И ние оцеляхме като вас. Човекът е твърд, несломим! Останали сме почти половин милиард население. Някога бяхме девет милиарда. Навсякъде можеш да видиш старите градове. Костите и тухлите отдавна са се превърнали в прах, но малките парчета пластмаса — не; те също не могат да се приспособят. Ние се провалихме като вид, като човешки род, като общество. И сега сме тук и общуваме като равни с другите светове единствено заради милосърдието на Хейняните. Те ни построиха космически кораби, с които да напуснем разрушената си, мъртва планета. Отнасят се с нас с внимание и нежна загриженост, както здравият човек се отнася към болния. Хейняните са много странен народ, по-древни са от всички останали, и безгранично щедри и великодушни. Те са алтруисти. Водени са от някакво чувство за вина, което ние дори не можем да разберем, въпреки всичките грозни престъпления, които сме извършили и познаваме. Във всичко, което правят, се ръководят от миналото си, поне аз така смятам, от безкрайното си минало. Е, ние спасихме това, което можеше още да се спаси и започнахме наново живота си сред руините на Тера по единствения възможен начин: с тотална централизация. Пълен контрол над използването на всеки акър земя, всяко парче метал, всяка унция гориво. Преминахме на стриктни дажби, контрол над раждаемостта, евтаназия, всеобща трудова повинност. Абсолютното обезличаване на отделния индивид в името на великата цел: оцеляването на расата. Бяхме успели да стигнем до тук, когато дойдоха Хейняните. Те ни донесоха… малко повече надежда. Не много. Но достатъчно. Така оцеляхме. И сега можем единствено да гледаме отстрани този прекрасен свят, това жизнено общество, тази чудна планета Урас, този Рай и да му се възхищаваме. Може би дори да му завиждаме мъничко. Не много.
— Какво тогава означава за вас Анарес, Кенг?
— Нищо. Абсолютно нищо, Шевик. Ние пропиляхме шанса си за Анарес още преди векове, преди още да го бяхме получили дори.
Шевик се изправи и се приближи до един от дългите, хоризонтални прозорци. До стената под прозореца имаше издадена ниша, в която можеше да се качи стрелецът, да погледне надолу и да се прицели в нападателите пред портата. Ако не се покачеше в нишата, човек не виждаше нищо друго освен огряното от слънце, леко мъгливо небе. Шевик стоеше под прозореца, вдигнал нагоре очи към светлината.
— Вие не разбирате какво нещо е времето — рече той. — Казвате, че миналото е безвъзвратно отминало, че бъдещето не е реално, че няма промяна, няма надежда. Мислите, че Анарес е бъдещо, което не може да се достигне, както не може да се промени собственото ви минало. Така, че за вас не съществува нищо друго освен настоящето, Урас, богатото, стабилно, реално настояще, сегашният момент. И си мислите, че това е нещо, което може да се притежава! Мъничко му завиждате. Мислите, че е нещо, което бихте искали да имате. Но, знаете ли, то не е реално. Не е стабилно, не е солидно. Нищо не е вечно. Нещата се променят, и променят. Не можете да имате нищо… А най-малко от всичко можете да притежавате настоящето, освен ако не приемете заедно с него и миналото и бъдещето. Не само миналото, но и бъдещето. Не само бъдещето, но и миналото! Защото те са реални и само тяхната реалност може да направи реално и настоящето. Няма да можете да достигнете, нито дори да разберете Урас, ако не приемете реалността, суровата реалност на Анарес. Вие сте права: именно ние сме ключът към Урас. Само че, когато го казахте вие всъщност не си вярвахте. Виене вярвате в Анарес. Вие не вярвате и в мен, въпреки че аз съм в момента тук в тази стая пред вас. Моят народ беше прав, а аз сгреших. Ние не можем да дойдем при вас, защото вие няма да ни пуснете при себе си. Вие не вярвате в промяната, в еволюцията. Вие по-скоро ще ни унищожите, отколкото да признаете, че съществуваме; отколкото да признаете, че има надежда! Ние не можем да дойдем при вас. Можем само да чакаме вие да дойдете при нас.