— Ти не си достоен да произнасяш името на Одо! — изкрещя младежът. — Вие сте предатели, ти и целият ви синдикат! Навсякъде из Анарес има хора, които ви наблюдават. Мислите, че не знаем, че Шевик е бил поканен да отиде в Урас и да продаде Анареската наука на собствениците? Мислите, че не знаем, че всички вие гадни сополанковци горите от желание да отидете в Урас, да се заровите в пари и да се оставите на собствениците да ви потупват по превитите гърбове? Можете да си вървите! Тъкмо ще се отървем от вас. Но ако се опитате да се върнете тук, ще бъдете посрещнати от Справедливостта!
Бе скочил на крака и надвесен през масата крещеше право в лицето на Бедап. Бедап вдигна очи към него и спокойно запита:
— Нямаш предвид всъщност справедливост, напи? Имаш предвид наказание. Мислиш ли, че двете са едно и също нещо?
— Той има предвид насилие — каза Рулаг. — И ако наистина има насилие, то вие ще сте тези, които са го предизвикали. Вие и вашият синдикат. И ще сте си го заслужили.
Намеси се един дребен мъж на средна възраст, който седеше до Трепил. Отначало заговори толкова тихо, с охриптял от „прашната кашлица“ глас, че само някои от тях можеха да го чуят. Той бе делегат-наблюдател от някакъв миньорски синдикат в Югозапад и от него не се очакваше да взима отношение по въпроса.
— … което човек заслужава — казваше той. — Защото всеки от нас заслужава всичко, всичкият лукс, който някога е бил трупан в гробниците на древните Крале, и същевременно, всеки от нас не заслужава нищо, дори коричка хляб да утоли глада си. Не сме ли яли, докато други са умирали от глад? Нима ще ни накажете за това? Или ще ни възнаградите за добродетелта, че сме умирали от глад, докато други са яли? Никой не заслужава наказание, на никого не се полага възнаграждение. Освободете ума си от идеята за това какво ви се полага, от идеята за това какво сте заслужили и едва тогава ще придобиете способността да мислите.
Това разбира се бяха думи на Одо, от „Писма от Затвора“, но произнесени от този слаб, хрипкав глас произвеждаха такъв огромен ефект, сякаш човекът ги съчиняваше в момента и те се изливаха направо от сърцето му дума по дума, бавно, мъчително, както водата в пустинята бавно и мъчително се надига от пясъка.
Рулаг слушаше с изправена глава и каменно изражение като човек, който се опитва да потисне силна болка. От другата страна на масата, точно срещу нея Шевик седеше с наведена глава. Човекът замълча и над стаята надвисна тежка тишина. Шевик вдигна глава и заговори:
— Вижте — започна той — трябва да припомним на самите себе си, че не сме дошли на Анарес, за да търсим сигурност, а да търсим свобода. Ако трябва всички да сме съгласни, всички да сме на едно мнение, всички да работим заедно, то тогава ние не сме нищо повече от една машина. Щом една личност не може да работи в солидарност със своите другари, негово задължение е да работи сам. Негово задължение и негово прано. Досега ние отричахме на хората това тяхно право. Повтаряхме си все по-често и по-често, че трябва да работим заедно с другите, и да приемаме мнението наложено ни от мнозинството. Но всяко наложено мнение е чиста тирания. Задължение и право на индивида е да не допуска да му налагат мнения, с които не е съгласен. Да бъде инициатор на собствените си постъпки. Да бъде отговорен. Само ако всеки от нас постъпва така, обществото ще живее, ще се променя, ще се адаптира и ще оцелее. Ние не сме поданици на Държава, крепяща се на закони, а членове на общество, създадено и крепящо се на революцията. Революцията е нашето задължение, нашата надежда за развитие. „Революцията е в самия човешки дух, или никъде другаде. Тя е за всички, или е нищо. Ако се гледа на нея като на нещо, което има край, то тогава тя никога няма да започне“. Ние не можем да спрем тук, сега. Трябва да продължим. Трябва да поемем риска.
Рулаг му отговори със също така тих, но леден глас:
— Нямаш право да замесваш всички ни в риска, който си готов да поемеш поради личните си подбуди.
— Никой, който няма намерение да стигне толкова далеч, колкото мен самия, няма право да ме спира — отвърна Шевик. За секунда погледите им се срещнаха. После и двамата сведоха очи.
— Рискът от отиването на Урас се поема единствено то този, който ще отиде и от никой друг — рече Бедап. — Това отиване няма да промени нищо от условията на Заселничеството и нищо в отношенията ни с Урас, освен, може би, че ще ни даде морално превъзходство над тях. Но аз не мисля, че в момента който и да е от нас е готов с решението на въпроса. Затова, за момента го оттеглям от разискванията, ако не възразявате.