— Както обикновено. А как е рибната лаборатория?
Таквер сведе поглед към чашата си, загледана в отразеният в повърхността на течността слънчев лъч.
— Не знам. Мисля да напускам.
— Защо, Таквер?
— По-добре да напусна сама, отколкото да ме принудят… Проблемът е, че обичам работата си и я върша много добре. А това е единствената подобна работа в Абиней. Не мога обаче да бъде член от изследователски екип, който е решил, че не съм част от колектива.
— Притискат те, така ли?
— През пялото време — отвърна тя и хвърли бърз, крадлив поглед към вратата, сякаш за да се увери, че Шевик не е там и не я чува. — Някои от тях са направо непоносими. Е, нали знаеш как е. Няма смисъл да задълбаваме.
— Да, знам. Затова и се радвам, че те заварих сама. Виж, аз. Шев, Скован и Гезах, и останалите от нас, които прекарват по-голямата част от времето си в печатницата или в радиопредавателната кула, нямаме назначения така, че не се виждаме много с хора извън Инициативния Синдикат. Аз прекарвам доста време и в КПР, но това е друг въпрос. Аз очаквах да се натъкна на опозиция там, поради простата причина, че сам я създадох. А какъв е твоя проблем? Ти на какво се натъкна?
— На омраза — отвърна Таквер с плътния си, нежен глас. — Истинска омраза. Директорът на проекта изобщо не желае да разговаря повече с мен. Е, това не е голяма загуба. Той и бездруго си е дървеняк. Но някои от другите ме казаха какво мислят… Има една жена, не в лабораторията, тук в общежитието. Нали съм в кварталния комитет по хигиената и отидох да говоря за нещо с нея. Тя изобщо не ме изслуша. Направо се нахвърли отгоре ми. „Да не си посмяла да стъпиш в тази стая. Знам ви аз вас, мръсни предатели, гадни интелектуалци, егоисти…“ и тъй нататък, все в същия дух.
После ми тресна вратата под носа. Доста комична ситуация.
Таквер се засмя, но в очите й нямаше смях. Пилун, свита в ръцете на Бедап, я видя и също се усмихна. После се прозя.
— Да, комично беше, но, знаеш, малко се изплаших. Аз съм страхливка, Дап. Не обичам насилието. Не обичам дори неодобрението!
— Да, разбирам. Единствената сигурност, която имаме, е одобрението на съседа ни. Един архист може да наруши закона и да се надява, че ще се измъкне безнаказано, но ние не можем да „нарушим“ обичая. Той е в основата на съвместния ни живот с другите… Ние едва сега започваме да разбираме какво означава да си революционер, както се изрази Шев на събранието днес. Усещането не е много приятно.
— Някои ни разбират — каза Таквер оптимистично. — Вчера например срещнах една жена в омнибуса. Не помня вече откъде се познаваме, може би в някой от работните десятъци. Тя рече: „Сигурно е прекрасно да живееш с такъв велик учен, трябва да е страшно интересно!“ Да, така е, отвърнах аз. Ако не друго поне винаги има за какво да си поговорим… Пилун, не заспивай, бебчо! Шевик скоро ще си дойде и ще отидем в столовата. Подрусай я малко, Дап. Та, исках да ти кажа, че тя знаеше кой е Шев, но не ме укоряваше, нито ме мразеше. Просто се отнесе много мило и любезно с мен.
— Хората наистина го познават — рече Бедап. — Това е доста странно като се има предвид, че едва ли могат да разберат книгата му. Аз самия не мога да разбера всичко. Няколкостотин човека обаче я разбират напълно, така мисли той. Тия, студентите от областните институти, които се искали да им изнесе лекции за Едновременността. Аз самия мисля, че няколко дузини е по-близо до истината. И все пак хората го познават, усещат, че той е нещо, с което могат да се гордеят. Ако не друго, поне това ще остане като нещо полезно, направено от Синдиката. Това, че отпечатахме книгата на Шев. Това може да се окаже единственото умно нещо, което сме направили.
— О, стига! Трябва да сте имали тежък ден в КПР днес.
— Така беше наистина. Ще ми се да ти кажа нещо ободрително, Таквер, но не мога. Синдикатът се приближи опасно близо до един от основните предразсъдъци на това общество: страхът от чужденеца. Имаше един младеж днес, който открито ни заплаши с насилствена саморазправа. Е, вероятността за това е твърде нищожна, но ще се намерят и други да го подкрепят. А и тази Рулаг! Тая жена е дяволски опасен опонент!
— Знаеш ли коя е тя, Дап?
— Не. Коя е?
— Шев не ти ли е казвал? Е да, той никога не говори за нея. Тя е майката.
— Майката на Шев?
Таквер кимна.
— Заминала си, когато бил на две годинки. Останал при баща си. Това не е нещо необикновено, разби се. Но Шев не мисли така. Според него тава наранило чувствата му. Лишило и него и баща му от нещо твърде съществено. Той, разбира се, не нрави генерални заключения, че родителите трябва да стоят при децата си. Но мисля, че точно оттогава е останала у него натрапчивата идея за голямото значение на верността между хората.