— Това, което е странното — оживено заговори Бедап, съвсем забравил за Пилун, която вече дълбоко спеше в скута му — е нейното отношение към него! Днес просто си личеше, че точно него е чакала да дойде на събранието. Тя много добре знае, че той е душата на групата ни и ни мрази, заради него. Но защо? Чувство на вина? Нима Одонианското общество е паднало толкова низка, че да почнем да се ръководим от чувството си за вина?… Знаеш ли, сега като ми каза това, си мисля, че те двамата си приличат външно. Само дето у нея всичко е някак застинало, вкаменено, мъртво.
Вратата се отвори и Шевик и Садик влязоха в стаята.
Садик бе на десет години, висока и слаба, със стройни крачета и крехко, нежно тяло. След нея влезе Шевик и, в новата любопитна светлина на роднинската му връзка с Рулаг, Бедап го огледа така, както човек глада един стар приятел, който не е виждал много отдавна. Приятното му, загоряло от слънцето лице, пълно с живот, но с отпечатъка на всичките тежки и трудни години върху себе си. Имаше известна прилика с чертите на Рулаг, но в същото време приличаше и на лицата на много други Анаресци, на хората озарени от свободния дух и превърнали в свой дом този пуст, самотен свят.
А междувременно в стаята цареше оживление и атмосфера на дружеско веселие. Размениха се поздрави, разнесе се смях, нацупената Пилун бе предавана от ръка на ръка, за да й се порадват, бутилката също обиколи компанията, задаваха се въпроси, завърза се разговор. Първо Садик бе център на вниманието, защото тя бе членът на семейството, който всички виждаха най-малко. После дойде ред и на Шевик.
— Какво искаше дъртата Мазна Брада?
— В Института ли си ходил? — попита Таквер.
— Току-що идвам оттам. Сабул ми беше оставил бележка тази сутрин в Синдиката. — Шевик пресуши чашата със сока си и я остави на пода. За момент остана безмълвен, напълно безизразен. — Каза ми, че федерацията на физиците има една свободна бройка за постоянно назначение.
— Искаш да кажеш за теб? Там? В Института?
Той кимна.
— И Сабул ти го каза лично?
— Ще се опита да ти помогне — рече Бедап.
— Да, и аз така мисля. Ако не можеш да го изкорениш, култивирай го, така казвахме навремето в Нортсетинг за плевелите. — Шевик изведнъж спонтанно избухна в смях. — Не е ли смешно?
— Не е — отвърна Таквер. — Никак не е смешно. Отвратително е. Как си могъл дори да говориш с него? След всичките клевети, които разнесе по твой адрес, и след гнусните лъжи, че си откраднал „Принципите…“ от него, и след като скри от теб, че Урасците са ти присъдили онази награда? Забрави ли миналата година, когато изхвърли онези студенти, които настояваха да им водиш лекции, понеже си оказвал върху тях вредно „криптоавторитарно влияние“? Ти, авторитарен! Това бе гнусно и отвратително. Не можеш да му простиш такова нещо. Как можеш да се държиш любезно с човек като него?
— Е, Сабул не въплъщава в себе си цялото зло. Той му е просто говорителят.
— Знам, но той много харесва тази си роля на говорител. Този противен гадняр! Какво му каза?
— Увъртах, както би се изразила ти — отговори Шевик и отново се засмя. Таквер отново хвърли поглед към него, усети, че въпреки самообладанието му, вътре в себе си е силно напрегнат и развълнуван.
— Значи не си му отказал категорично?
— Казах му, че преди няколко години съм взел решение да не приемам постоянно назначение, докато мога да работя върху теоретичните си разработки. Тогава той ми отговори, че тъй като назначението е за напълно автономна и самостоятелна работа, ще имам достатъчно, за да се занимавам паралелно и с теоретичните си изследвания. Каза още, че целта на назначаването ми на това място била — цитирам дословно — „да се подпомогне достъпът ти до експерименталното оборудване в лабораториите на Института, както и до стандартните канали за публикуване на научни трудове“. Имаше предвид отдела по печата и радиоразпръскването в КПР.
— Но това значи, че ти победи — радостно го изгледа Таквер. — Ти победи. Те ще отпечатат всичко, което напишеш. Нали точно това искаше преди пет години, когато се върнахме тук. Стените са съборени.
— Зад стените обаче има други стени — отбеляза Бедап.
— Да, ако приема назначението това може да се приеме за успех, от една страна. Сабул всъщност ми предлага… да ме легализира. Да ме направи официален. За да може да ме отдели от Инициативния Синдикат. Не ти ли се струва, че точно това се крие зад предложението му, Дап?
— Разбира се — отвърна Бедап с мрачно изражение. — Разделяй и владей!
— Но нали, ако върнат Шевик в Института и публикуват това, което напише в КПР, това е все едно, че дават мълчаливото си одобрение на Синдиката?