Деликатното, издължено лице на Садик потрепна за миг, готово да се разпадне.
— В пансиона никой не ме обича — каза тя, гласът и бе леко напрегнат, но все така дълбок и нежен.
— Не те обичат? Какво искаш да кажеш?
Още не се бяха докоснали. Тя събра кураж и отчаяно заговори:
— Защото не харесват… не харесват Синдиката, и Бедап, и… и теб. Те казват… По-голямата сестра в стаята… тя казва, че ти… че ний всички сме пр… казва, че сме предатели. — Изрекло думата, детето потръпна сякаш простреляно. Шевик я притисна до себе си. Тя се бе вкопчила в него с всички сили и се раздираше от ридания. Бе твърде пораснала, твърде висока, за да я вземе на ръце. Остана така, притискайки я към себе си и нежна я погали по главата. Вдигна поглед над косата й към Бедап. Собствените му очи бяха пълни със сълзи.
— Всичко е наред, Дап — рече той. — Ти върви.
Бедап нямаше какво друго да стори, освен да ги остави там. Мъжът и детето, прегърнати в единствената интимност, която той не можеше да сподели с тях — дълбоката, тежка интимност на болката. Тръгна си без чувство на облекчение или успокоение, почувства се по-скоро излишен. „Вече съм на трийсет и девет“, мислеше си той, докато вървеше към общежитието си, където живееше в пълна независимост. „Не след дълго ще стана на четирийсет. И какво съм направил? Какво изобщо правих досега? Нищо. Натрапвах се. Натрапвах се в живота на другите, защото нямам свой собствен. Така и не намерих време. А сега времето ще ме връхлети ненадейно някой ден и никога няма да мога да имам… това“. Той погледна назад, надолу по дългата, тиха улица, където лампата на пресечката хвърляше малка локвичка светлина във ветровитата нощ, но или се бе отдалечил много, за да може да види бащата и дъщерята, или пък те си бяха заминали. Не можеше да изрази с думи това, което бе имал предвид под „това“ и, все пак, чувстваше, че много добре го разбира. Чувстваше, че всичката останала му надежда е именно в това прозрение и, че трябва да промени начина си на живот, ако иска да оцелее.
Когато Садик се успокои достатъчно, че да я откъсне от себе си, той я сложи да седне на стъпалата пред пансиона и влезе вътре да предупреди нощният възпитател, че детето ще остане при родителите си тази нощ. Възпитателят се държа доста хладно с него. Възрастните, които работеха в детските пансиони проявяваха естествена склонност на неодобрение към такъв род преспивания на децата при родителите си, понеже ги намираха за невъзпитателни. Шевик си каза, че вероятно греши, но имаше чувството, че в отношението на възпитателя към него имаше нещо повече от гореспоменатото неодобрение. Залите в училищния център бяха ярко осветени, кънтящи от детски гласове, упражнения по музика, тропот на бягащи крачета. Всичките звуци, аромати, сенки, спомени от детството в момента нахлуха в съзнанието на Шевик. С тях се върнаха и страховете. Човек винаги забравя за страховете от детството си.
Излезе навън, прегърна Садик и двама се запътиха към къщи. Садик остана мълчалива през цялото време. Едва когато стигнаха пред входа на общежитието се обърна към Шевик.
— Знам, че двамата с Таквер не искате да оставам през нощта в стаята ви.
— Откъде ти хрумна такова нещо?
— Защото вие искате да сте сами. Възрастните двойки винаги искат да са сами.
— Нали и Пилун е там — отбеляза той.
— Пилун не се брои.
— Ти също.
Тя подсмръкна в опит да се усмихне.
Влязоха в осветената стая и Таквер видя бледото й, подпухнало от плача лице.
— Какво е станало?
В същото време Пилун, прекъсната тъкмо когато сучеше, рязко изтръгната от блаженството, започна да плаче. Като я чу, Садик също се разрида и за момент в стаята настъпи пълно объркване, в което всички плачеха или се опитваха да се утешават взаимно. Всичко свърши бързо и най-сетне настана мир и спокойствие. Пилун се кротна в скута на майка си, а Садик в скута на баща си.
Когато бебето най-после беше сложено да спи. Таквер се обърна към Садик с мекия си нежен глас.
— Кажи ми сега, какво има?
Самата Садик почти бе задрямала с глава върху рамото на Шевик. Той усети как тя се размърда и се накани да отговори. Погали я по косата, за да накара да замълчи и отговори вместо нея.
— Някои хора от училищния център не ни одобряват.
— Какво право имат да ни се бъркат в работата, дявол да го вземе? Кой им дава право изобщо да ни съдят?
— Шшшт. Всъщност не одобряват Синдиката.
— О, — възкликна Таквер, кратък, гърлен звук. После в опита си да закопчее копчето на туниката си го откъсна от мястото му. То остана в шепата й. Тя погледна надолу към него, после вдигна очи към Шевик и Садик.
— От колко време продължава това?