— Отдавна — отвърна Садик, без да вдига глава.
— С дни, с месеци, от началото на сезона?
— О, още по-отдавна. Но сега… Сега се отнасят много лошо с мен. Особено нощем. Терзол не ги спира. — Садик говореше като на сън, тихо и спокойно, сякаш това вече изобщо не я засягаше.
— И какво правят? — настоя Таквер, въпреки предупредителния поглед на Шевик.
— Ами, те… просто се държат гадно. Не ме пускат да играя с тях и такива неща. Тип, нали я знаеш, дето ми беше приятелка, тя идваше преди да си говорим, когато загасят лампите. Сега вече не идва. Сега Терзол е голямата сестра и пансиона, и тя… тя казва, „Шевик… Шевике…“
Той усети бурното напрежение в крехкото й телце. Намеси се:
— Тя казва, че Шевик е предател, а Садик е егоист… Нали знаеш какво казва тя, Таквер! — Очите му горяха. Таквер се приближи до тях и нежно погали дъщеря си по бузата.
— Да, знам — тихо рече, върна се обратно на другото легло и седна с лице към тях.
Бебето, завито в малкото си креватче в ъгъла, леко изхърка. Съседите от другата стая се върнаха от столовата, затвори се врата, някой отдолу от площада пожела някому лека нощ, някой от съседните прозорци му отговори. Голямото общежитие, с повече от двеста стаи, продължаваше собствения си живот. Както тяхното съществуване бе част от неговото, така й неговото съществуване бе част от тяхното, като част от едно цяло. Садик слезе от коленете на баща и седна на леглото близо до него. Черната й коса бе разрошена, немирни кичурчета висяха пред лицето й.
— Не исках да ви казвам, защото… — Гласът и звучеше тихичко, крехко. — Но става все по-лошо. Те един друг се насъскват и стават все по-груби.
— Тогава няма да се връщаш там — рече Шевик. Той сложи ръка върху рамото й, за да я притегли към себе си, но тя остана изправена.
— Ако отида и поговоря с тях… — започна Таквер.
— Няма никакъв смисъл. Не можеш да ги промениш.
— Но защо? Какво сме им сторили? — простена Таквер. Шевик не отговори. Той продължи да обгръща с ръка крехките й рамене и най-сетне тя се притисна към него и оброни тежко глава на рамото му.
— Има и други училищни центрове — рече той неуверено.
Таквер се изправи, очевидно не я свърташе на едно място, искаше да направи нещо. Но нямаше какво.
— Дай да ти сплета косата, Садик — рече тя тихо.
Среса и сплете косата на детето на плитки. Сложиха Садик да легне при бебето и придърпаха паравана. Садик почти щеше да се разплаче отново, когато ги целуна за лека нощ, но след половин час по равномерното й дишане разбраха, че е заспала.
Шевик седна на тяхното легло с бележника си и линийката за смятане в ръка.
— Подредих страниците на ръкописа ти днес — рече Таквер.
— Колко излязоха?
— Четиридесет и една. С приложението.
Той кимна. Таквер се изпрани, хвърли над паравана поглед към спящите деца, после върна и седна до него на ръба на леглото.
— Усещах, че нещо става. Но тя никога не спомена нищо. Все мълчи, същински стоик. Не мислех, че ще е чак толкова лошо. Мислех, че проблемите са само за нас, изобщо не подозирах, че могат да намесят и децата. — Говореше тихо, с горчивина. — Неприязънта към нас нараства все повече и повече… Мислиш ли, че ако смени училището това ще промени нещата?
— Не знам. Ако прекарва много време при нас, вероятно не.
— Не искаш да кажеш, че…
— Не, не. Просто ти съобщавам фактите. Ако продължим да даряваме детето си с родителските си грижи и любов, не можем да й спестим и това, което върви заедно с тях. Рискът от болката. Болката, която ние ще й причиним. Болката, която тя ще изпитва заради нас.
— Не е справедливо да тормозят нея за това, което правим ние. Тя е толкова добра, толкова сърдечна, чиста като изворна вода… — Таквер замълча, за да овладее внезапния порив на мъка. Изтри очите си и здраво стисна устни.
— Не заради това, което правим ние, а за това, което правя аз. — Той остави бележника си настрани. — Ти също страдаш, заради мен.
— Изобщо не ме интересува какво мислят другите.
— Ами на работата ти?
— Мога да се преместя.
— Но не и в този град. Или поне не в твоята специалност.
— Е, нима искаш да отида някъде другаде? В рибните лаборатории в Мир и Благоденствие винаги ще ме вземат. Но ти какво ще правиш? — Тя ядно го изгледа. — Ще останеш тук, така ли?
— Мога да дойда с теб. Скован и останалите вече доста сносно се оправят с Йотийския, ще могат да се справят с радиовръзките, а това в момента е единственото нещо, което правя в Синдиката. С физика мога да се занимавам също ролкова добре и в Мир и Благоденствие, както и тук. Но това няма да реши проблема, освен ако не напусна Синдиката, нали? Аз съм проблема. Аз съм този, който причинява нещастията.